Выбрать главу

— Колата е тук. Можем да го отведем.

На вратата се появиха трима полицаи — двама от тях бяха с униформи, третият беше детектив с кестенява коса, дънки, дънкова риза и бежово яке. На устните му играеше нехайна усмивка и една част от причините за нея бяха двата тежки патлака, по един на всяко бедро.

— Здрасти, Роланд — усмихна му се Амелия.

— Не сме се виждали скоро — обади се Райм.

— Здравейте. Разбрах, че сте прибрали птичето в кафеза.

Роланд Бел отговаряше за транспортирането на задържаните в шерифската служба на Северна Каролина. Работеше като детектив от години, но още не можеше да се освободи от носовия южняшки акцент. Специалността му беше защита на свидетели и охрана на заподозрени. В тази работа нямаше по-добър от него. Райм остана доволен, че именно той ще придружава Логан до предварителния арест.

— Не се безпокойте. Ще бъде в добри ръце — увери ги Роланд.

След това даде знак на двамата полицаи и те помогнаха на Логан да се изправи на крака. Провери белезниците и веригата, после претърси арестувания. Кимна към хората си и те го поведоха към изхода. Часовникарят се обърна и каза някак свенливо, почти любовно:

— Пак ще се видим, Линкълн.

— Знам, Логан. Чакам с нетърпение новата ни среща.

Усмивката на Логан бързо се смени с объркване.

— Аз ще бъда свидетел по делото ти — улесни го Райм.

— Може да се срещнем там, може и някъде другаде — отвърна неопределено Логан. После погледна към великолепния Breguet. — Не забравяй да се грижиш за него.

И излезе.

81

— Съжалявам, че трябва да го научиш от мен, Родолфо.

От оптимистичната нотка в гласа на командира не бе останала и следа.

— Артуро? Просто не мога да повярвам.

Райм му разказа за заговора на Диас да убие шефа си и да го представи като инцидент при планирано убийство на друг човек.

От другата страна му отговориха с мълчание.

— Приятели ли бяхте?

— Приятелство… Знаеш ли какво мисля аз за предателството? За мен една невярна съпруга, която след любовната среща се завръща в къщи да се погрижи за децата и да ти сготви, извършва по-малък грях от приятеля, който те предава от алчност. Ти какво мислиш по този въпрос?

— Предателството ни разкрива истината.

— О, капитане, да не си будист? Или хиндуист?

Райм се засмя.

— Не.

— Но гледаш философски на нещата. Мисля, че отговорът е един: Артуро Диас работеше за органите на реда в Мексико. Решил е, че това му дава право да прави каквото си иска. Тук животът е просто невъзможен, капитане.

— Но ти упорстваш. Продължаваш да се бориш.

— Да. Защото съм глупак. Точно като теб, приятелю. Не е ли истина, че ще изкарваш милиони, ако поемеш охраната на някоя от големите корпорации?

— Да, но къде е тръпката?

Смехът оттатък беше искрен и гръмогласен.

— Какво ще стане с него? — попита мексиканецът.

— С Логан ли? Ще бъде осъден за убийствата от атаките. И за другото убийство, извършено преди години в Ню Йорк.

— Ще получи ли смъртна присъда?

— Да, но няма да го екзекутират.

— Защо? Заради онези либерали в парламента ви, за които слушаме непрекъснато?

— По-сложно е. Въпросът зависи от общата политическа ситуация. Точно в този момент губернаторът не иска да екзекутира затворници, независимо от престъпленията им, защото е малко неудобно.

— Особено за затворника.

— В случая неговото мнение няма никакво значение.

— Предполагам, че е така. Както и да е. Въпреки мекото ви отношение към бандитите, аз все още харесвам Америка. Може пък да премина тайно границата и да стана емигрант. Бих могъл да работя в „Макдоналдс“, а нощем да разкривам престъпления.

— На драго сърце ще ти стана спонсор.

— Ха! Знаеш ли кога ще ме видиш в Щатите? Когато аз те видя седнал на трапезата в дома си на печено пиле и текила.

— Прав си. Въпреки че обичам текила.

— Сега на въпроса. Предполагам, че ще трябва да се очистя от това змийско гнездо, в което се е превърнал отделът ми. Ще ми трябват…

Гласът му се изгуби.

— Какво ще ти трябва, командире?

— Ще ми трябват някакви доказателства. Съзнавам, че топката е в моите ръце, но мисля, че мога да разчитам на теб.

— С удоволствие ще помогна с каквото мога.

— Чудесно — засмя се Луна. — Тогава след няколко години ще мога да прибавя с чиста съвест онези вълшебни букви към името си.

— Какви са тези вълшебни букви?

— П. Е. Н.

— Ти? Да се пенсионираш?

— Шегувам се, капитане. Пенсионерският живот не е за хора като нас. Ние ще си умрем на работното място. Да се надяваме, че няма да е скоро. Дочуване, приятелю.