— Колата е тук. Можем да го отведем.
На вратата се появиха трима полицаи — двама от тях бяха с униформи, третият беше детектив с кестенява коса, дънки, дънкова риза и бежово яке. На устните му играеше нехайна усмивка и една част от причините за нея бяха двата тежки патлака, по един на всяко бедро.
— Здрасти, Роланд — усмихна му се Амелия.
— Не сме се виждали скоро — обади се Райм.
— Здравейте. Разбрах, че сте прибрали птичето в кафеза.
Роланд Бел отговаряше за транспортирането на задържаните в шерифската служба на Северна Каролина. Работеше като детектив от години, но още не можеше да се освободи от носовия южняшки акцент. Специалността му беше защита на свидетели и охрана на заподозрени. В тази работа нямаше по-добър от него. Райм остана доволен, че именно той ще придружава Логан до предварителния арест.
— Не се безпокойте. Ще бъде в добри ръце — увери ги Роланд.
След това даде знак на двамата полицаи и те помогнаха на Логан да се изправи на крака. Провери белезниците и веригата, после претърси арестувания. Кимна към хората си и те го поведоха към изхода. Часовникарят се обърна и каза някак свенливо, почти любовно:
— Пак ще се видим, Линкълн.
— Знам, Логан. Чакам с нетърпение новата ни среща.
Усмивката на Логан бързо се смени с объркване.
— Аз ще бъда свидетел по делото ти — улесни го Райм.
— Може да се срещнем там, може и някъде другаде — отвърна неопределено Логан. После погледна към великолепния Breguet. — Не забравяй да се грижиш за него.
И излезе.
81
— Съжалявам, че трябва да го научиш от мен, Родолфо.
От оптимистичната нотка в гласа на командира не бе останала и следа.
— Артуро? Просто не мога да повярвам.
Райм му разказа за заговора на Диас да убие шефа си и да го представи като инцидент при планирано убийство на друг човек.
От другата страна му отговориха с мълчание.
— Приятели ли бяхте?
— Приятелство… Знаеш ли какво мисля аз за предателството? За мен една невярна съпруга, която след любовната среща се завръща в къщи да се погрижи за децата и да ти сготви, извършва по-малък грях от приятеля, който те предава от алчност. Ти какво мислиш по този въпрос?
— Предателството ни разкрива истината.
— О, капитане, да не си будист? Или хиндуист?
Райм се засмя.
— Не.
— Но гледаш философски на нещата. Мисля, че отговорът е един: Артуро Диас работеше за органите на реда в Мексико. Решил е, че това му дава право да прави каквото си иска. Тук животът е просто невъзможен, капитане.
— Но ти упорстваш. Продължаваш да се бориш.
— Да. Защото съм глупак. Точно като теб, приятелю. Не е ли истина, че ще изкарваш милиони, ако поемеш охраната на някоя от големите корпорации?
— Да, но къде е тръпката?
Смехът оттатък беше искрен и гръмогласен.
— Какво ще стане с него? — попита мексиканецът.
— С Логан ли? Ще бъде осъден за убийствата от атаките. И за другото убийство, извършено преди години в Ню Йорк.
— Ще получи ли смъртна присъда?
— Да, но няма да го екзекутират.
— Защо? Заради онези либерали в парламента ви, за които слушаме непрекъснато?
— По-сложно е. Въпросът зависи от общата политическа ситуация. Точно в този момент губернаторът не иска да екзекутира затворници, независимо от престъпленията им, защото е малко неудобно.
— Особено за затворника.
— В случая неговото мнение няма никакво значение.
— Предполагам, че е така. Както и да е. Въпреки мекото ви отношение към бандитите, аз все още харесвам Америка. Може пък да премина тайно границата и да стана емигрант. Бих могъл да работя в „Макдоналдс“, а нощем да разкривам престъпления.
— На драго сърце ще ти стана спонсор.
— Ха! Знаеш ли кога ще ме видиш в Щатите? Когато аз те видя седнал на трапезата в дома си на печено пиле и текила.
— Прав си. Въпреки че обичам текила.
— Сега на въпроса. Предполагам, че ще трябва да се очистя от това змийско гнездо, в което се е превърнал отделът ми. Ще ми трябват…
Гласът му се изгуби.
— Какво ще ти трябва, командире?
— Ще ми трябват някакви доказателства. Съзнавам, че топката е в моите ръце, но мисля, че мога да разчитам на теб.
— С удоволствие ще помогна с каквото мога.
— Чудесно — засмя се Луна. — Тогава след няколко години ще мога да прибавя с чиста съвест онези вълшебни букви към името си.
— Какви са тези вълшебни букви?
— П. Е. Н.
— Ти? Да се пенсионираш?
— Шегувам се, капитане. Пенсионерският живот не е за хора като нас. Ние ще си умрем на работното място. Да се надяваме, че няма да е скоро. Дочуване, приятелю.