— Да. СЗЗ се появиха.
— Има ли жертви?
— Имаме запис. Искаш ли да го видиш?
„Не, сър, нямам никакво желание — каза си Делрей. — Последното нещо, което бих могъл да искам, е да видя десетки и стотици пострадали хора заради собствената ми некадърност. Нито искам да видя как храбрият герой Тъкър Макданиъл спасява света начело на Т и К отряда си.“
Директорът се наведе към лаптопа, натисна няколко клавиша и обърна екрана към Делрей. Агентът очакваше един от типичните за бюрото записи — широко отворена бленда, лош контраст и в долния ъгъл информацията за мястото и времето.
Но веднага разбра, че гледа новините на Си Ен Ен.
Си Ен Ен?
Усмихната репортерка с красива прическа държеше цял куп листове с бележки и разговаряше с мъж около трийсетте с панталон и риза в очевидно несъвместими цветове. Косата му беше тъмна и късо подстригана. Усмихваше се смутено, очите му шареха между камерата и репортерката. До него стоеше червенокос хлапак на не повече от осем години с лунички по лицето.
Репортерката се обърна към мъжа:
— Както разбрах, вашите ученици се готвят за Деня на Земята от няколко месеца.
— Точно така — отвърна мъжът срамежливо, но с гордост.
— Тази вечер в Сентрал Парк са се събрали представители на различни групи и движения, поддържащи една или друга идея. Вашите ученици имат ли конкретна цел, свързана с опазването на околната среда?
— Не бих казал, че е една. Те имат различни интереси: енергията от възобновяеми източници, спасяването на тропическите гори, глобалното затопляне и въглеродния диоксид, защитата на озоновия слой и популяризирането на рециклиращите технологии.
— Кой е вашият помощник в тази сериозна задача?
— Това е моят асистент, Тони Джонстън.
Джонстън…
— Здравей, Тони. Би ли казал на нашите зрители как се нарича вашата организация?
— Ъъъ, да. Казва се „Сподели с децата грижата за Земята“.
— А това, както виждам, са плакати. Сами ли ги направихте?
— Ъъъ да…, но нашият учител господин Рахман… — момчето вдигна поглед към мъжа до себе си — ни помогна мъничко.
— Браво на вас, Тони! Благодаря на теб и на всички ученици от трети клас на основно училище „Ралф Уолдо Емерсън“ в Куинс с класен ръководител Питър Рахман, които вярват, че няма възрастови граници, щом искаш да помогнеш Земята да стане едно по-добро място за живеене. За вас от мястото на събитието предаде Кати Брайъм…
Директорът натисна един клавиш и екранът потъмня. После се отпусна назад. Делрей не разбра дали се изсмя, или измърмори някаква ругатня.
— Справедливост — произнесе бавно той. — Сподели грижата… — после въздъхна дълбоко. — Имаш ли представа колко навътре в лайната е нагазил този офис, Фред?
Делрей повдигна буйните си вежди.
— Помолихме Вашингтон за допълнителни пет милиона долара извън разходите, свързани с мобилизираните от нас четиристотин агенти. Изискахме десетки съдебни разпореждания от съдебните органи в Ню Йорк, Уестчестър, Фили, Балтимор и Бостън… имахме железни доказателства от СИГНИТ, че група екотерористи, по-лоши от онези на Тимоти Макавей и по-жестоки от Бен Ладен, ще атакуват Америка и ще я залеят в кръв. А се оказаха група хлапета на осем и девет години. Кодовите думи за оръжие „хартия и материали“? Означавали са хартия и материали. Комуникацията не е ставала в сенчестата зона, а лице в лице в голямото междучасие или в обедната почивка. Някаква жена работела с Рахман? Сигурно става дума за малкия Рони, понеже гласът му още не е мутирал. Добре, че не получихме сведения за „пускане на гълъбите“ в Сентрал Парк, тогава сигурно щяхме да молим военните за ракети „земя-въздух“.
Настъпи кратка тишина.
— Не злорадстваш, Фред! — Делрей сви мършавите си рамене. — Искаш ли мястото на Тъкър?
— А той къде ще…
— Където и да е. Във Вашингтон. Има ли значение? Е? Готов ли си за специален агент? Ако искаш, можеш да се нанесеш в кабинета му още тази вечер.
Делрей отвърна без капчица колебание:
— Не, Джон. Благодаря за доверието, но няма да приема.
— Ти си един от най-уважаваните агенти. Хората ти вярват. Моля те да си помислиш още веднъж.
— Искам да работя на улицата. Винаги съм искал това. За мен тази работа е важна — изрече твърдо агентът.
— Нашият каубой — засмя се директорът. — Добре, Фред. Можеш да се оттеглиш в кабинета си. Макданиъл пътува насам. С него ни предстои дълъг разговор и предполагам, че нямаш желание да участваш.