86
Амелия Сакс и Том Рестън влетяха в болницата. Никой от тях не говореше.
Фоайето и коридорите бяха тихи — странно явление за подобно място в събота вечер за град като Ню Йорк. По това време обикновено в здравните заведения цареше хаос — катастрофи, отравяне с алкохол, свръхдози и понякога ранени от огнестрелно оръжие или нож.
Но тук атмосферата беше необичайно, дори малко зловещо спокойна.
Сакс спря и се огледа. Посочи с ръка и двамата тръгнаха по един мрачен и тъмен коридор към сутерена на болницата.
При първото разклонение спряха отново.
— Натам ли? — попита шепнешком Сакс.
— Няма обозначения. Трябваше да сложат някаква табела.
Сакс усети раздразнението в гласа на Том, но не го прие лично. Знаеше, че се дължи на шока.
— Натам.
Те продължиха към стаята за медицинските сестри. Вътре, скрити зад високото гише, няколко жени бъбреха.
В стаята се виждаха купчини с работно облекло, документи и папки, чаши от кафе, пръснати гримове и парченца от пъзел. Сакс зърна и една книжка със судоку, и за пореден път се запита какво толкова харесваха хората на тази игра. Тя лично нямаше търпение за нея.
От видяното предположи, че в това отделение на сестрите явно не им се налагаше да тичат като побъркани из коридорите, както ставаше в спешните отделения на телевизионните сериали.
Те стигнаха до второ гише, където седеше самотна медицинска сестра на средна възраст. Сакс се доближи и произнесе една-единствена дума:
— Райм.
— Ах, да — вдигна поглед сестрата. Не й бе необходимо да проверява в регистъра или в други документи. — А вие сте?
— Негов партньор — отвърна Сакс. Няколко пъти бе използвала термина, имайки предвид и професионалната, и интимната страна на взаимоотношенията им, но едва сега забеляза колко нелепо и неточно беше това определение. Не хареса думата. Направо я намрази.
Том се представи като „неговия болногледач“.
Това съчетание също изшумоля като найлонова торбичка из празния коридор.
— Съжалявам, но нямам подробна картина за състоянието му — каза сестрата, отговаряйки на немия въпрос на Сакс. — Елате с мен.
И ги поведе по друг коридор, още по-тъмен от предишния. Безукорно чист, подреден. И отблъскващ.
Каква по-точна дума за описание на болница?
Те стигнаха до стая с отворена врата и сестрата каза с нотка на съчувствие:
— Изчакайте тук. Скоро някой ще се появи.
И си тръгна веднага, сякаш се изплаши, че може да я вържат за стола в стаята и да я подложат на разпит. Което не беше далече от намеренията на Сакс.
Двамата с Том завиха зад ъгъла и влязоха в чакалнята. Помещението беше празно. Лон Селито, братовчедът на Райм Артър и съпругата му Джуди вече си бяха тръгнали. Майката на Сакс — също. Горката жена, наложи й се да дойде дотук с метрото, защото Сакс настоя да оставят колата й на сервиз.
Те седнаха и зачакаха мълчаливо. Сакс взе една книжка със судоку и я прелисти. Том я погледна, стисна ръката й и отново потъна в мислите си. Любопитно беше да го види как абдикира от обичайното си спокойствие.
— Не каза нищо. Нито дума — промълви той.
— Учудва ли те?
Той понечи да каже, че наистина го учудва. Но размисли и приведе рамене.
— Не.
Появи се мъж с черен костюм и вратовръзка, загледа се в лицата им и реши да чака някъде другаде. Сакс му влезе в положението.
В подобни ситуации хората не обичаха да стоят до непознати.
Тя облегна глава на рамото на Том и той я прегърна здраво. Беше забравила колко е силен.
Тази вечер беше кулминацията на най-странните и напрегнати дванайсет часа за всичките години, откакто се познаваше с Райм. Тя прекара нощта в Бруклин и когато сутринта се върна, завари Том в коридора с втренчен във вратата поглед. Веднага погледна зад нея и се намръщи.
— Какво? — попита тя и също погледна назад.
— Не е ли с теб?
— Кой?
— Линкълн.
— Не.
— Дяволите да го вземат! Изчезнал е.
С помощта на бързия и надежден инвалиден стол Райм беше не по-малко мобилен от всички останали и често се разхождаше сам из Сентрал Парк. Въпреки че за него навън нямаше нищо интересно. Предпочиташе да седи в лабораторията, заобиколен от своите машинарии, и да си блъска главата с поредния заплетен случай.
Помощникът му го бе нагласил, облякъл и пренесъл в стола, както всяка сутрин. После Райм му бе казал:
— Имам среща за закуска.
— Къде отиваме? — бе попитал Том.
— „Имам“ е глагол в първо лице единствено число, Том. Ако ставаше дума за нас, щях да кажа „имаме“. Също е в първо лице, но за множествено число, и двете думи нямат нищо общо. Ти не си поканен и мисля, че е за твое добро. Ще ти бъде скучно.