Хората отдавна знаят за уникалността на папиларните линии. Затова още преди стотици години са подписвали официални документи с отпечатък от пръст. Но чак през деветдесетте години на деветнайсети век са видели в тях възможност да свържат престъплението с извършителя. Първият отдел за взимане на отпечатъци от силите на реда за нуждите на разследването бил създаден в Калкута, Индия, от сър Едуард Ричард Хенри, дал името си на системата за сваляне на отпечатъци, използвана от полицията през следващите сто години.
Причината за научните размишленията на Райм върху пръстовите отпечатъци беше фактът, че от известно време насам се взираше в собствените си папиларни линии. За пръв път от години.
За пръв път от онзи инцидент в подлеза.
Дясната му ръка се вдигна, сви се в лакътя, китката и дланта му се обърнаха така, че да може да я вижда, и той огледа съсредоточено всяка линия по нея. Изпита невероятно щастие. Чувството беше сравнимо с онова, което го изпълваше, когато откриеше влакно, фибра, отпечатък в калта или някаква малка следа, която щеше да му позволи да направи връзка между заподозрения и престъплението.
Операцията — имплантацията на компютър, свързан с жички и управляван с движения на главата и раменете му над мястото на травмата — беше успешна. Той стисна мускулите на врата и раменете, вдигна ръката си и я завъртя с дланта към себе си. Отдавна си мечтаеше да види собствените си отпечатъци и си бе обещал, ако някога успее да си възвърне подвижността на ръцете, първото нещо, което щеше да направи, ще е да огледа всичките си папиларни линии.
Естествено, предстояха му още много манипулации. И още операции. Пренасочване на нерви, което щеше да има слаб ефект върху двигателната активност, но щеше да подобри в значителна степен някои физиологични функции. После щяха да му присадят стволови клетки. И рехабилитация, разбира се: механичната пътека, велоергометъра и система от двигателни упражнения.
Нямаше да си възвърне подвижността на сто процента, така че Том нямаше защо да се страхува от уволнение. Дори и с подвижни ръце, с функциониращ бял дроб, нормализиране и регулиране на изпразването на стомаха и мехура, той все още нямаше да усеща нищо и вероятно никога нямаше да може да ходи, поне не и в близките години. Но Линкълн Райм не се тревожеше за това. Работата му в полицията го бе научила, че човек рядко получава всичко, което иска. С много труд и при определено стечение на обстоятелствата — Райм никога нямаше да го нарече „късмет“ — много често полученият резултат беше достатъчен… за идентификация на престъпника, за арест и осигуряване на присъда. Райм беше от хората, които се нуждаеха от цели пред себе си. Той живееше, за да ги постига, за да си начеше крастата, както обичаше сам да казва — и Сакс го знаеше много добре. Животът му щеше да изгуби смисъл, ако нямаше към какво да се стреми. Всеки ден. Всеки час.
Внимателно, с леки движения на мускулите на врата, той обърна дланта си и я положи на леглото, съсредоточен върху координацията като новородено жребче в опита си да се изправи на крака.
Скоро изтощението и упойката взеха надмощие. Сънят го обори, но той успя да го отложи с няколко минути, за да погледа още мъничко лицето на Амелия Сакс или по-точно онази част от него с формата на полумесец, останала незакрита от косата й.