— Кажете, детектив?
— Сега ще вляза вътре. Искам да ми кажете за какво да се оглеждам. Как точно е свързал кабела? Трябва да открия къде е стоял, какво е докосвал…
— Почакайте да открия някой от поддръжката тук — той огледа работниците си и извика един младеж с работен комбинезон на „Алгонкуин Консолидейтед“ и жълта каска. Работникът хвърли фаса си на земята и се приближи. Районният диспечер ги представи един на друг и запозна работника с искането на Сакс.
— Разбира се, госпожо — очите на електротехника се отместиха от подстанцията за бърза разходка из бюста на Сакс, въпреки че фигурата й бе скрита под безформения защитен светлосин костюм. Тя едва се сдържа да не се втренчи в огромния му корем, но, разбира се, не го направи. Колкото и да им забраняваш, кучетата пикаят, където си искат. Няма как, не можеш вечно да ги следиш.
— Искам да видя мястото, където е свързал кабела с източника на енергия — обясни тя.
— Ще го видите — отвърна той. — Предполагам, че е близо до прекъсвачите. Те са на първия етаж. Щом влезете, надясно.
— Попитай го дали линията е работела, когато е свързвал кабела — каза в ухото й Райм. — Това ще ни даде информация за уменията на извършителя.
Тя предаде въпроса му.
— О, да. Сложил го е, без да изключва напрежението.
Сакс се изненада:
— Как е успял да го направи?
— Бил е с ЛЗО — лично защитно облекло. Бъдете сигурна, че разбира от изолация.
— Имам още един въпрос — обади се Райм. — Питай го как успява да свърши някаква работа, при положение, че губи толкова време да зяпа по женските гърди.
Сакс сподави усмивката си.
Но докато вървеше към входа, стъпвайки по застиналите на тротоара метални капки, усмивката й се стопи. Спря и се обърна към диспечера.
— Нека да потвърдим още веднъж. Вътре няма напрежение, нали? — попита и кимна към сградата. — Електроподаването е прекъснато?
— Да, разбира се.
Тя се обърна отново към входа и чу:
— Освен батериите.
— Батерии ли? — спря отново тя.
— Батериите задействат веригата от прекъсвачи. Но те не са част от системата. Не са свързани с кабелите.
— Добре. Тези батерии… може ли да бъдат опасни?
— Да, естествено — въпросът й явно беше наивен, — но клемите им са изолирани.
Сакс се обърна и тръгна към входа.
— Влизам вътре, Райм — уведоми го тя.
После тръгна бавно към вътрешността на сградата. Незнайно защо мощните халогенни лампи правеха мястото да изглежда още по-зловещо.
„Врата към ада“, й мина през ума.
— Ще ме хване морска болест, Сакс. Какво правиш?
Това, което правеше, беше да се колебае и да оглежда несигурно зейналия пред нея вход. Райм не можеше да види, но тя установи с изненада, че е забила нокът в меката част на палеца си. Понякога натискаше толкова силно, че разкъсваше кожата и спираше чак, когато видеше кръвта. Това беше лошо, а сега беше и недопустимо. Определено не искаше да разкъса латексовите ръкавици и да замърси мястото със собствената си ДНК. Разтвори пръсти и каза:
— Просто оглеждам.
Но двамата се познаваха твърде добре.
— Какво не е наред? — попита той.
Сакс пое дълбоко въздух и най-после изплю камъчето:
— Призраци от миналото може би. Тази електрическа дъга… Този надупчен труп… Гадна работа.
— Защо не изчакаш малко? Или извикай специалисти от „Алгонкуин“? Нека да те придружат.
Но от тона му разбра, че не му се иска да го направи. Ето какво харесваше най-много в него — уважението. Засвидетелстваше й го, като не я глезеше. У дома, на вечеря, в леглото, там беше друго. Но тук те бяха криминолог и ченге. Толкова.
Тя си повтори наум мантрата, наследена от баща й: „Щом се движиш, не могат да те гепят“.
„Така че, давай. Движи се.“
— Няма нужда, Райм. Добре съм.
И Амелия Сакс влезе в ада.
8
— Виждаш ли добре?
— Да — увери я Райм.
Сакс бе включила прикрепената към главата й халогенна лампа. Малка, но мощна, тя осветяваше ясно сумрачното помещение. Но въпреки мощния лъч в него оставаха много тъмни ъгли и ниши. Подстанцията се оказа по-голяма, отколкото си я представяше. Заприлича й на обширна пещера, въпреки че гледана отвън изглеждаше малка и схлупена — истинско джудже, в сравнение със заобикалящите я сгради.
Очите и носът й потекоха от все още стелещия се из стаята дим. Райм настояваше разследващият местопрестъплението да подуши въздуха. Миризмите можеха да ти кажат много за извършителя и за естеството на престъплението. Но тук единствената миризма беше парфюмът с аромат на изгоряла гума, метал и масло, което й напомни за автомобилен двигател. В главата й изникнаха спомени за далечни неделни следобеди. Видя себе си и баща си, привели гръб над поредното мощно шеви или додж, търпеливо да придумват механичните му нервна или кръвоносна системи и да ги будят за нов живот. Картината отмина, след нея се заредиха спомени и от по-близкото минало — Сакс и Пами, младото момиче, заместило несъществуващата племенница, настройват торино кобрата, а малкото кученце на Пами — Джаксън, седи търпеливо на тезгяха с инструментите и наблюдава внимателно работата им.