Сакс завъртя глава, за да огледа цялото помещение. Видя огромни купчини работни костюми, бежови и сиви, сравнително нови, но някои от тях бяха произведени през миналото столетие: тъмнозелени с метални табелки с името на производителя и мястото на производство. Някои от тях нямаха пощенски код на адреса — доказателство, че са шити и доставени много отдавна.
Първият етаж на подстанцията беше кръгъл, отворен към сутерена, който се виждаше над тръбните перила на около десет метра надолу. Подът горе беше бетонен, но площадката около стълбата и стъпалата й бяха стоманени.
Метал.
Сакс не знаеше много за електричеството, но беше наясно с едно — металът беше добър проводник.
Скоро откри мястото, където извършителят бе свързал висящия през прозореца кабел към таблото, за което й бе говорил електротехникът. Определи на око точката, където вероятно е стоял, докато е работил, и тръгна бавно напред, очертавайки първата линия от решетката.
— Какво е онова блестящо нещо на пода? — попита Райм.
— Изглежда грес или масло — отвърна тихо тя. — Предполагам, че част от таблото се е разтопила при пожара. А може вътре да се е образувала втора дъга.
Тя огледа внимателно десетките черни концентрични кръгове около мястото, където искрите са се удряли в стените и в останалото оборудване.
— Добре.
— Какво?
— Отпечатъците там ще бъдат по-ясни.
Това беше истина. Но докато се навеждаше към мазното петно, й мина през ума, че маслото, подобно на метала и водата, също е добър проводник.
И къде бяха тези проклети батерии?
Тя успя да открие ясни отпечатъци от обувка до прозореца. Извършителят бе застанал там, за да изреже дупка в стъклото и да извади смъртоносната жица навън. Сне един отпечатък и близо до мястото, където я беше свързал с мрежата на „Алгонкуин“.
— Може да са оставени от техниците — каза тя, докато оглеждаше находките си. — Нали са дошли тук след инцидента?
— Ще проверим.
Тя или Рон Пуласки щяха да вземат отпечатъци от обувките на техниците и да ги сравнят с намерените, за да ги елиминират като заподозрени. Дори да се окажеше, че „Справедливост за…“ са отговорни за атаката, това не изключваше възможността да са наели вътрешен човек, за да осъществят плана си.
Но Сакс беше на друго мнение. Докато поставяше картончетата с номерата и фотографираше отпечатъците, се наведе към микрофона и каза тихо:
— Мисля, че са от нашия човек. Същите са като онези на перваза. И пръстите са същите.
— Отлично — отвърна Райм.
Тя посипа електростатичен прах и сложи листовете близо до вратата. После вдигна поглед и разгледа кабела над главата си. Оказа се по-тънък, отколкото си го представяше, с диаметър не повече от сантиметър. Беше покрит с черен изолиращ слой, от който се подаваха оплетени една в друга сребристи жички. За нейна изненада се оказа, че не са от мед. Общата дължина на кабела беше около четири и половина метра. Беше свързан за мрежата на „Алгонкуин“ посредством два месингови или медни болта с двусантиметрови дупки в средата.
— Значи това е причинило дъгата?
— Да.
— Тежък ли е?
Тя хвана кабела и го повдигна.
— Не. Алуминиев е.
Изведнъж я хвана страх. Как можеше нещо толкова малко и леко да причини такъв взрив?
Огледа таблото с апаратурата и прецени каква отвертка щеше да й трябва, за да свали панела. После се върна да си вземе чантата с инструментите от багажника на колата. Наборът си беше лично неин, използваше го за ремонти по колата и къщата. Тези инструменти й бяха познати и по-удобни от служебните, чувстваше ги като свои приятели.
— Как върви? — попита я Пуласки, когато излезе от сградата.
— Върви — изсумтя тя. — Разбра ли как е влязъл в сградата?
— Проверих покрива, но оттам няма вход. Каквото и да говорят техниците от компанията, аз съм сигурен, че е намерил път под земята. Мисля да огледам подземните галерии и сутерена. Не се виждат отвори, но това може да се окаже добра новина. Ако е решил, че няма как да го проследят, може да е станал самонадеян и небрежен. И ако имаме късмет, може да открием нещо интересно.