Но металната врата не минаваше през отвора дори и по диагонал, пречеше й прикрепената към нея рамка.
— Не мога — изпъшка тя и му обясни проблема. — Ще се върна по стълбата.
— Не, Сакс! Зарежи вратата. Излез през тунела.
— Мисля, че е ценен доказателствен материал.
Тя притисна вратата към гърдите си и тръгна към стълбата, като от време на време хвърляше поглед назад към батерията. Движеше се изключително бавно, но въпреки това всяка нейна стъпка повдигаше водата до накрайниците на батерията.
— Какво става, Сакс?
— Почти стигнах — отвърна тя шепнешком, сякаш силният глас можеше да предизвика по-мощна вълна. Беше на половината път, когато нивото се покачи рязко, вълните се завихриха около първия от накрайниците, после и около другия.
Никаква дъга.
Нищо.
Раменете й се отпуснаха, сърцето й затупка в ушите.
— Нищо, Райм. Няма нужда да се трево…
Изведнъж пред очите й избухна бяла светлина, чу се силен пукот, Амелия Сакс полетя назад и след миг мътната вода я покри.
9
— Том!
Помощникът се появи веднага и се вгледа внимателно в Райм.
— Какво има? Как се чувстваш?
— Не аз — извика шефът му и кимна с глава към тъмния екран. — Амелия. Беше на едно местопрестъпление… някаква батерия… втора дъга. Камерата и микрофоните не работят. Потърси Пуласки. Обади се на някого!
Очите на Том Рестън се свиха от тревога, но той работеше като болногледач от години и знаеше, че каквото и да става, трябваше да запази самообладание и да изпълни задълженията си. Вдигна спокойно слушалката на домашния телефон, потърси номера в бележника и натисна бутона за бързо набиране.
Центърът на паниката не е в стомаха, тя не протича по гръбнака ти, като… електричество по кабел. Паниката разтърсва цялото тяло и душата ти, дори и да си парализиран. Райм се ядосваше на себе си. Трябваше да заповяда на Сакс да се махне в мига, когато видяха батерията и покачващото се ниво на водата. Винаги постъпваше така, до такава степен се вторачваше в конкретната задача, толкова силно искаше да намери влакънце, част от полезен отпечатък, нещо, което би го приближило до престъпника, че забравяше за хората около себе си.
Така беше постъпил и със себе си. Тогава беше капитан от полицията, завеждащ криминален отдел, и се зае да претърси лично местопрестъплението. Наведе се да вземе едно влакно до трупа, в същия момент гредата падна върху него и промени живота му завинаги.
Сега постъпи по същия начин и с Амелия. Само че беше още по-лошо, защото тя можеше и да не е жива.
Том се свърза със съответния номер.
— Кой е? — втренчи поглед в помощника си. — С кого говориш? Тя добре ли е?
Том вдигна ръка.
— Какво означава това? Какво може да означава?
От челото на Райм рукна пот. Усети, че не му достига въздух. Сърцето му заби бясно, странното беше, че го усещаше по-ясно във врата и челюстите, отколкото в гърдите.
— Рон е — отвърна болногледачът и отдръпна слушалката от ухото си. — Той е в подстанцията.
— Знам къде е, по дяволите! Какво става там?
— Имало е… произшествие. Така го нарече той.
Произшествие…
— Къде е Амелия?
— Издирват я. Пратили са няколко души, когато са чули експлозията.
— Знам, че е имало експлозия! Разбира се, че имаше. Нали видях!
Болногледачът отдръпна слушалката от ухото си и се взря в Райм.
— Как се чувстваш, Райм?
— Стига глупости, Том! Кажи какво става там?
Том продължи да се взира в лицето му.
— Зачервен си.
— Добре съм — отвърна криминологът, този път кротко, за да върне вниманието на Том към телефонния разговор. — Честна дума.
За негов ужас болногледачът се заслуша, без да го информира за хода на разговора. Раменете му се повдигнаха леко.
Не…
— Добре — каза в телефонната слушалка Том.
— Какво „добре“? — изръмжа Райм.
Том му обърна гръб и продължи да говори:
— Дай ми информацията.
И затискайки слушалката между врата и рамото си, затрака по клавиатурата на главния компютър.
Екранът оживя.
Райм заряза кроткото си изражение, усещаше, че нервите му са опънати до скъсване. На екрана се появи образът на Амелия Сакс, без видими наранявания, но мокра до кости. Червените кичури бяха залепнали по лицето й като водорасли по повърхността на акваланг.
— Извинявай, Райм, но изгубих камерата, когато паднах — тя се закашля и изтри чело, после огледа гнусливо пръстите си. Движенията й бяха нервни и резки.
Облекчението замени паниката, но гневът към него самия остана. Погледът на Сакс му се стори някак зловещ, гледаше го, но изглежда не го виждаше.
— Говоря от лаптопа на един от работниците на електрокомпанията. Виждаш ли ме?