— Да, да. Добре ли си?
— Носът ми се напълни с гадна вода. Но иначе съм добре.
— Какво стана? Имаше ли дъга? — продължи да я разпитва той.
— Не беше дъга. Батерията не беше свързана. Момчетата от „Алгонкуин“ ми казаха, че нямало достатъчно напрежение за това. Ето какво се случи: нашият човек е заложил бомба. Явно не е трудно да превърнеш една батерия в бомба. Запечатваш клапите и я презареждаш. Образува се водород.
— Прегледаха ли те?
— Не, няма нужда. Трясъкът беше силен, но експлозията — слаба. Нямам дори една синина. Вълната ме потопи, но успях да задържа вратата над повърхността. Мисля, че спасих уликите.
— Браво, Аме… — изведнъж млъкна. По някаква причина още преди години двамата бяха сключили негласно споразумение никога да не използват малките си имена. Този път за малко да наруши това условие. — Добре. Значи е влязъл оттам.
— Няма как иначе.
Райм видя Том да се приближава към него с апарата за кръвното налягане. Наведе се и го сложи на ръката му.
— Остави сега…
— Млъквай, Райм! — извика Том и го остави безмълвен от изненада. — Зачервен си и се потиш.
— Защото на местопрестъплението току-що имаше произшествие, Том.
— Боли ли те глава?
Болеше. Но той отрече.
— Не ме лъжи!
— Само малко. Не е проблем.
Том постави стетоскопа на ръката му.
— Извинявай, Амелия, но трябва да остане спокоен за трийсет секунди.
— Разбира се.
Райм понечи да протестира отново, но съобрази, че колкото по-бързо приключат с кръвното, толкова по-скоро ще се върне към работата си.
Загледа се в Том. Най-после болногледачът вдигна глава и отлепи шумно велкрото.
— Високо е. И искам да съм сигурен, че няма да се качи още. Сега трябва да се погрижа за някои неща.
Учтив евфемизъм за това, което Райм наричаше директно „пикнята и лайната“.
— Какво става там, Том? — попита Сакс. — Всичко наред ли е?
— Да — отвърна Райм вместо него, като внимаваше гласът му да звучи нормално. Побърза да прикрие факта, че се чувства странно уязвим и слаб. Никога нямаше да си признае, че причината за състоянието му беше мисълта, че можеше да я загуби. Защото се срамуваше от това.
— Кръвното му се е повишило — каза Том.
— Добре, стига вече. Сакс, донеси ми уликите. До половин час да си тук.
Том беше готов да прекъсне връзката, когато нещо в главата на Райм прищрака. Прищракването не беше физическо, разбира се.
— Чакай — извика силно, обръщайки се едновременно към Том и Сакс.
— Линкълн! — погледна го остро болногледачът.
— Моля те, Том, само две минути. Важно е.
Учтивата молба накара Том да застане нащрек, но той кимна неохотно.
— Рон търси мястото, откъдето извършителят е влязъл в тунела, нали?
— Да.
— При теб ли е в момента?
Тя се огледа наоколо.
— Да.
— Нека застане пред камерата.
Той чу, че Сакс извика полицая, и след няколко секунди го видя на екрана.
— Да, сър?
— Откри ли откъде извършителят е влязъл в подстанцията?
— Ъхъ.
— „Ъхъ“ ли? Откъде го измисли това, новобранец? И какво означава?
— Извинете, сър! Да, открих го.
— Къде?
— В една от алеите по-нагоре има шахта. За достъп до тръбите за парното. Каналът не води до самата подстанция, но двайсетина стъпки по-надолу, може би трийсет, открих решетка. Някой е изрязал отвор в нея, достатъчно голям, за да премине човек. После отново я е заварил, но си личи ясно къде е рязана.
— Наскоро ли е станало?
— Да.
— Защото не си видял ръжда по срязаните места?
— Ъхъ, имам предвид да. Проходът води до тунела. Тунелът е много стар. Сигурно някога оттам са доставяли въглища, но е било отдавна. От него се стига до металната врата, която Амелия свали. Бях в тунела, когато тя я свали, и видях светлина, после чух взрив и писъка й. Промуших се през отвора и след миг бях при нея.
Грубостта на Райм моментално изчезна.
— Благодаря, Пуласки.
Настъпи неловка тишина. Похвалите на Райм бяха толкова редки, че хората му не знаеха как да реагират.
— Внимавах да не замърся мястото на престъплението, сър.
— Щом се отнася до човешки живот, не мисли за замърсяването. Не го забравяй!
— Да, сър.
Райм продължи:
— Значи влезе в шахтата, премина през срязаната решетка и после през тунела.
— Точно така, сър.
— Откри ли нещо?
— Само следи от стъпки. Но имам отпечатък.
— Ще видим какво ще ни покаже.
— Линкълн! — прошепна твърдо Том.
— Само минутка. Новобранец, искам от теб още нещо. Виждаш ли онзи ресторант или кафене отсреща, през улицата?
Полицаят погледна надясно.
— Видях го… Чакайте. Откъде знаете, че има такова нещо там?