— Видях го, докато се разхождах из квартала — изкиска се Райм.
— Аз… — младежът се смути и замлъкна.
— Трябваше да има нещо подобно. Нашият нападател със сигурност е искал да наблюдава подстанцията, за да не изпусне шоуто. Не би могъл да си наеме стая в хотел, защото щеше да му се наложи да се регистрира, не би влязъл и в офис сграда, би събудил подозрения. Следователно трябва да има място, където би могъл да влезе и да прекара спокойно известно време.
— Сега разбрах. Разсъждавали сте като психолог. Искал е да наблюдава фойерверките.
Времето за комплименти свърши.
— За бога, новобранец, ти какво, реши да му правиш профил ли? Нали не си забравил какво ми е мнението за профилите?
— Ъхъм. Не сте им голям фен.
Райм забеляза усмивката на Сакс.
— Трябвало е да се убеди, че системата му ще сработи. Създал е нещо уникално — високоволтово оръжие, но то не може да се тества на стрелбището. То е ефективно само ако се свърже към захранването и прекъсвачите. Затова е искал да знае дали ще гръмне точно в момента, когато автобусът пристигне на спирката. Влязъл е в компютърната мрежа на компанията в единайсет и двайсет и след десет минути всичко е било готово. Иди да разпиташ управителя на ресторанта…
— На кафенето.
— … на кафенето и разбери дали някой там е седял близо до прозореца около времето на експлозията. Не вярвам да си е тръгнал преди идването на полицията и пожарната. И разбери дали заведението има достъп до интернет.
Сложил ръкавици на ръцете си, Том вече му махаше нетърпеливо.
Пикнята и лайната…
— Разбрано, шефе — отвърна Пуласки.
— И после…
Младият полицай го прекъсна с думите:
— Затвори ресторанта и огледай мястото, където е седял по метода на решетката.
— Точно така, новобранец. После и двамата се връщате при мен на бегом — рече Райм и прекъсна връзката с един от работещите си пръсти, изпреварвайки този на Том с част от милисекундата.
10
Сенчестата зона, ето за какво мислеше Фред Делрей.
По-рано този ден специален агент Тъкър Макданиъл, новак в офиса на ФБР в Ню Йорк, събра хората си в кабинета и им изнесе лекция на тема, близка до разискваната от него в лабораторията на Райм: новите методи на комуникация, използвани от лошите момчета и развитието на технологиите, улесняващи престъпниците и затрудняващи тяхната работа.
Сенчестата зона…
Делрей разбираше основната концепция. Всички в групата осъзнаваха предимствата на високотехнологичния метод, на който залагаше Макданиъл, за да открие и задържи престъпника. Но това не означаваше, че харесваше тази концепция. Никак даже. Главно заради скритото зад този подход послание — знак за огромни, може би драматични промени в живота на отдела.
И в частност — в неговия.
Докато пътуваше с метрото към търговската част на града, Делрей се замисли за баща си, професор в колежа „Меримаунт“ в Манхатън, автор на няколко книги по афроамериканска философия и критичен анализ на съвременната култура. Той бе влязъл в академичната общност на трийсет години и остана там до смъртта си. Умря в кабинета, превърнал се в негов втори дом още преди десетилетия, стовари се върху коректурите на научното списание, основано от него още по времето, когато хората си спомняха смъртта на Мартин Лутър Кинг.
Баща му бе преживял драстични промени в политиката — краха на комунизма, расовата сегрегация и раждането на международния тероризъм. Подмяната на пишещите машини и библиотеките с компютрите. Въздушните възглавници в колите. Телевизионните канали, наплодили се от четири — плюс университетския — до стотици. Но всичко това не бе променило начина му на живот дори и на йота. Старият Делрей си живееше в своя затворен академичен свят и по-специално във философския му отдел, и мечтаеше, как само мечтаеше, синът му да заоре на същата нива, да изследва природата на съществуването и тази на човешкия фактор. Цял живот се бе опитвал да му предаде любовта си към науката.
И донякъде успя. Любознателен и умен, ученолюбивият Фред беше запленен от човешкия фактор във всичките му проявления: метафизика, философия, теология, епистемология, етика и политика. Всичко му харесваше. Но му беше нужен само месец като дипломиран асистент, за да осъзнае, че ще се побърка, ако не приложи знанията и способностите си в практиката.
И упоритият младеж избра най-трудната и най-опасна практическа страна на философията, за която успя да се сети.
Започна работа във ФБР.
Промяна…
Бащата се примири с предателството на сина и двамата често се наслаждаваха на компанията си на чашка кафе из града или правеха дълги разходки из парк „Проспект“, по време на които постепенно осъзнаха, че макар да работеха в различни лаборатории и с различни средства, възгледите им за човешкия фактор бяха еднакви. Бащата го изучаваше с научни методи, а синът получаваше информацията от първа ръка, директно от практиката.