Рахман можеше да си плете кошницата под носа му, членовете на „Справедливост за…“ в момента можеха да следват инженерни науки в Бруклин или Ню Джърси, също като бандитите от единайсети септември, а той нищичко нямаше да разбере.
И още нещо. Трябваше да си признае, че напоследък беше много разсеян. Промяна бе настъпила и в „другия му живот“, както сам го наричаше, в живота му със Серина, който пазеше далеч от работата си, като огън от бензин. Фред Делрей стана баща. Преди една година Серина роди момченце. Двамата бяха обсъждали въпроса надълго и нашироко и тя бе настояла той да не променя работата си. Дори и да беше рискована. Тя разбираше, че професията му определя неговата същност, както танцът определяше нейната, и ако останеше зад бюро, последиците можеше да се окажат много по-страшни.
Дали бащинството пречеше на работата му като агент от ФБР? Делрей нямаше търпение да се върне вкъщи и да изведе Престън в парка, да го нахрани, да му почете. Веднъж Серина влезе в детската стая, грабна от ръцете му екзистенциалния труд на Киркегор „Трепетно очакване“ и със смях го замени с „Лека нощ, луна“. (Делрей не бе отчел, че думите имат значение дори и в най-крехка детска възраст.)
Метрото стигна спирка „Вилидж“ и вагоните се напълниха с хора. Инстинктът му на таен агент веднага отдели от тълпата четирима души: двама от тях със сигурност бяха джебчии, после хлапе с нож или нещо подобно в джоба си и млад запотен бизнесмен, впил пръсти толкова силно в джоба на сакото си, че ако не внимаваше, щеше да разкъса скритото вътре пликче с кока.
Улицата… колко много обичаше той улицата.
Но тези четиримата нямаха нищо общо с конкретната му мисия и той остави образите им да избледнеят в съзнанието му, докато си казваше: „Добре, ти се провали. Пропусна Рахман и «Справедливост за…», но жертвите и щетите са минимални. Макданиъл те клъвна, но не те превърна в изкупителна жертва, нали? Ако беше друг, щеше да го направи на мига.“
Все още не беше късно да хване следите на престъпника и да го спре, преди да последва нова разрушителна атака. Все още можеше да оправи нещата.
Той слезе на следващата спирка и пое на изток. След малко стигна до евтините жилища, кръчмите, старите задимени клубове, смърдящите на гранясало олио гостилнички и стоянките за радиотаксита с надписи на испански, арабски и фарси. Тук нямаше забързани чиновници и специалисти като в Уест Вилидж; тук хората не се движеха много, просто седяха, предимно мъже, на столове или по стъпалата, и единствената разлика между младите и старите беше, че едните бяха слаби и стройни, другите — дебели и отпуснати. И всички гледаха с подозрение непознатите. Тук беше мястото, където Делрей вършеше сериозната работа. Тук беше офисът му.
Той отиде до кафенето и надникна през прозореца. Не успя да види много, защото стъклата не бяха мити от месеци.
Да, там беше. Човекът, който можеше да бъде неговото спасение, но и неговият провал.
Последният му шанс.
Той чукна единия глезен в другия, за да е сигурен, че скритият пистолет не се е разместил, отвори вратата и влезе.
11
— Как се чувстваш? — попита Сакс още с влизането в лабораторията.
— Добре съм. Къде са материалите? — отвърна лаконично Райм.
— Техниците и Рон ги носят насам. Аз взех със себе си само ториното.
Значи е летяла насам като на състезание от формула едно.
— Ти как се чувстваш? — попита я Том.
— Мокра.
Отговорът й мина без коментар. Косата й вече изсъхваше, но дрехите й все още бяха мокри. Важното беше, че състоянието й не беше на дневен ред. Виждаше се, че е добре. Това беше достатъчно. По-рано Райм преживя истински шок, но всичко приключи благополучно и той нямаше търпение да започнат работа.
„Не е ли това друг начин да кажем, че има четирийсет и пет процента шанс още някой из улиците на Ню Йорк да бъде убит с ток… И може би се случва в момента.“
— Добре, къде са…
— Какво стана? — обърна се тя към Том, поглеждайки към Райм.
— Казах, че съм добре.
— Аз питам него.
Явно нервите на Сакс не бяха в по-добро състояние от неговите.
— Вдигна кръвно. Беше доста високо.
— Но сега вече не е високо, нали? — сопна му се Райм. — Сега е нормално, направо чудесно. Като новината, че руснаците са изпратили ядрени ракети в Куба. Стряскащо, нали? Но понеже Маями не е радиоактивен кратер, мисля, че проблемът вече е решен? Всичко вече е минало. Сега, обади се на Пуласки и на техниците от Куинс. Искам материалите тук.
Но болногледачът не му обърна внимание и продължи да обяснява на Сакс:
— Не се наложи да го тъпчем с лекарства. Но го държа под око.