— Още!
Но жената, успяла да открадне електричество от Бронкс, сподавено изрече:
— Чакайте малко. Трансмисията се редуцира до двайсет хиляди. Не знам как и защо.
Случваше се в мига, когато енергията навлизаше в засегнатия район. Щом някой от техниците успееше да налее малко повече енергия, за да намали напрежението, донесеното от друго място се редуцираше.
И всичко се развиваше със спираща дъха скорост.
Милиони километри в час…
И ето ти нова червена точка, нова рана.
Авария.
МХ-13 изключи.
Шепот:
— Не може да бъде.
МХ-12 изключи. НД-18 изключи. МХ-17 изключи.
Пренасочете енергия към засегнатите райони от МХ-10.
Все едно да източиш огромен резервоар с вода под налягане през малка канелка, като онази за вода на вратата на хладилника. Напрежението нахлу в МХ-10, разположена в стара сграда на Западна петдесет и седма улица в квартал „Клинтън“ в Манхатън. Сега беше между четири и пет пъти по-високо от нормалното и продължаваше да се повишава. Прекъсвачите щяха да изключат всеки момент, за да предотвратят евентуална експлозия и пожар, но щяха да върнат голяма част от града в годините на колониализма.
— Нещата на север като че ли са по-добре. Опитай да изтеглиш малко енергия от там. От Масачузетс може би.
— Прехвърлих около петдесет-шейсет хиляди от Пътнам.
— Добре.
И после:
— Боже мой! Боже мой! — извика някой.
Диспечерът не разбра веднага какво става; всички гледаха в мониторите, слисани от случващото се.
— Какво! — извика той като луд. — Защо мълчите? Какво става?
— Прекъсвачите в „Манхатън 10“! Виж! Прекъсвачите!
О, не! Не…
Прекъсвачите на веригата в МХ-10 бяха шунтирани. Сега можеха да пропуснат десет пъти по-високо напрежение от допустимото.
Ако контролният център на „Алгонкуин“ не успееше да намали натоварването, подстанцията нямаше да издържи, напрежението щеше да нажежи всичко и тя щеше да хвръкне във въздуха. Но преди това да се случи, енергията щеше да достигне до електропреносната мрежа, оттам да тръгне към захранващите кабели в земята и от трансформаторните кутии да се насочи към блоковете на юг от центъра „Линкълн“ в мрежите на административните сгради и големите небостъргачи. Някои прекъсвачи щяха да изключат електрозахранването, но по-старите трансформатори и табла щяха да се превърнат в разтопена електропроводима буца метал и да оставят тока да продължи напред, да причини пожари и експлозии на волтови дъги, да изгори хората наблизо или да взриви стените на сградите.
През главата на диспечера за пръв път мина мисълта за терористи. Това беше терористична атака.
— Звънете на Национална сигурност и на полицията. И опитайте да ги включите отново, мамка му! Включете шибаните прекъсвачи!
— Не реагират. Не мога да вляза в МХ-10.
— Как така не можеш да влезеш?
— Не мога…
— Има ли някой вътре? Господи! Ако има хора, веднага ги изкарай оттам!
Подстанциите се управляваха дистанционно, но от време на време вътре влизаха хората от поддръжката за рутинна проверка и дребни ремонти.
— Добре.
Индикаторите вече влизаха в червената зона.
— Сър? Не трябва ли да изключим частично захранването?
Диспечерът обмисли възможността със стиснати зъби. Познато като постъпателно прекъсване на тока, спирането на електрозахранването беше изключителна мярка. „Захранване“ наричаха количеството енергия, използвано от клиентите. Спирането беше ръчно контролирано изключване на определени части на мрежата, за да се предотврати по-голяма авария.
Това беше последното оръжие в борбата на компанията за избягване на срив на цялата мрежа и щеше да има ужасни последици за подложените на риск, гъсто населени части на Манхатън. Нанесените само на компютрите щети щяха да достигнат десетки милиони долари, освен това съществуваше опасност за здравето, дори и за живота на хората. Телефон 911 щеше да прегрее, линейките и полицейските коли щяха да задръстят града, асансьорите щяха да замръзнат. Щеше да настъпи паника. При спиране на тока из града неизбежно плъзваха крадци, мародери и изнасилвачи, дори и през деня.
Електричеството правеше хората честни.
— Сър! — чу се отчаяният вик на помощника му.
Диспечерът не отместваше поглед от движещите се нагоре индикатори за волтажа. Трябваше да направи нещо. Грабна телефона и се обади на шефа си, вицепрезидента на „Алгонкуин“.
— Хърб, имаме сериозен проблем.
И бързо го запозна със случващото се.
— Как е могло да се случи?
— Не знаем. Мисля, че са терористи.
— Боже мой! Обадихте ли се на Национална сигурност и на полицията?
— Да, току-що. Опитваме се да пренесем повече енергия към засегнатите райони, но не успяваме.