Купър взе проби от съответното място, едни от тях сложи пред камерата, други разгледа под микроскопа.
— Нищо съвпадащо с досегашните проби, освен това — показа той на екрана.
Беше малка розова точица.
— Мини го през хроматографа — нареди Райм.
След няколко минути Мел вече четеше резултатите от газовия хроматограф, комбиниран с мас спектрометър.
— Имаме киселинност на рН… около две… лимонова киселина и захароза. После… най-добре да го подам на екрана.
Появи се следното:
кверцетин 3-0-рутинозид-7-0-глюкозид и хризоериол 6,8-ди-С-глюкозид (стеларин 2).
— Добре — каза нетърпеливо Райм. — Плодов сок. С това рН, най-вероятно лимонов.
Пуласки не можа да сдържи смеха си.
— Откъде знаете това? Извинявай, откъде го знаеш?
— Запомни, новобранец, от една работа получаваш толкова, колкото вложиш в нея. Научи си уроците, момче.
После отново се обърна към Купър:
— Имаме още някаква растителна мазнина — продължи специалистът, — много сол и някаква съставка, но ми се изплъзва.
— От какво е направена?
— Богата на протеини. Аминокиселините са аргинин, хистидин, изолевцин, лизин и метионин. Има също и много липиди — предимно холестерол и лецитин. После… витамин A, витамини B2, B6, B12, ниацин, пантотенова киселина и фолиева киселина. Голямо количество калций, магнезий, фосфор и калий.
— Звучи вкусно — отбеляза Райм.
Купър кимна.
— Да, това със сигурност е храна. Но каква?
Въпреки че вкусовите му усещания останаха непроменени след инцидента, за Райм храната беше най-вече гориво и той не изпитваше особено удоволствие от нея, за разлика от уискито.
— Том?
Отговор не последва. Той пое дълбоко въздух, готов да извика, но преди да го направи, болногледачът подаде глава през вратата.
— Как си? Всичко наред ли е?
— Защо непрекъснато ме питаш?
— Какво искаш?
— Лимонов сок, олио, яйца.
— Гладен ли си?
— Не, не. Къде могат да се открият тези съставки?
— В майонезата.
— Райм вдигна поглед към Купър, но специалистът поклати глава.
— Не. Зърнесто е и е леко розово.
Болногледачът се замисли.
— Тогава бих помислил за тарама.
— Какво? Това ресторант ли е?
Том се засмя.
— Това е гръцко предястие. За мазане.
— Аха, хайвер. Яде се с хляб, нали? — попита Сакс.
Том се обърна към нея:
— Да, хайвер е, но от треска, а не от есетра. Затова не го наричат хайвер.
Райм кимна и заключи:
— Ясно, рибешки яйца. Често ли се среща?
— В гръцките ресторанти, бакалиите и деликатесните магазини.
— Има ли район, където е по-разпространен? Например в гръцкия квартал?
— Куинс — обади се неочаквано Пуласки. Той живееше в градчето и бе запознат с предлаганите деликатеси. — В квартал „Астория“. Там има много гръцки ресторанти.
— Може ли вече да си гледам работата? — попита Том.
— Да, да, да…
— Благодаря, Том — усмихна му се Сакс.
Том махна с ръка и изчезна.
— Дали това не означава, че за следващата си атака е избрал място някъде в Куинс? — попита Селито.
Райм сви рамене, един от малкото жестове, на които все още беше способен, и се замисли. Извършителят трябваше да огледа и да подготви района за следващата си атака, това беше истина. Но според него работата беше друга.
Сакс долови посоката на мислите му.
— Мислиш, че централният офис на „Алгонкуин“ е в квартал „Астория“, нали?
— Да. Намерените улики също говорят, че това е работа на вътрешен човек… — после вдигна глава и попита: — Кой стои на президентския стол на компанията?
Рон Пуласки съобщи, че при разговора си с момчетата от „Алгонкуин“ пред подстанцията станало дума за техния президент и изпълнителен директор.
— Името му е Джесън. Анди Джесън. Всички като че ли се страхуват от него.
Райм задържа за момент поглед върху белите дъски, после каза:
— Сакс, искаш ли да разходиш малко новите гуми на колата си?
— Само кажи — усмихна се тя и веднага се свърза със заместника на изпълнителния директор. Назначи си среща след половин час.
Мобилният телефон на Селито звънна. Той го извади от джоба си и погледна номера. „Алгонкуин“. Веднага натисна бутона.
— Детектив Селито слуша.
Райм видя, че лицето му застина, докато слушаше. После каза:
— Сигурни ли сте? Добре. Кой би могъл да има достъп… Благодаря — прекъсна връзката и процеди през зъби: — Копеле гадно!
— Кой? Какво става?
— Беше директорът по снабдяването. Каза, че миналата седмица в един от складовете на „Алгонкуин“ в Харлем е станала кражба. На Сто и единайсета улица. Смятат, че е вътрешен човек, защото не е имало взлом. Влезли са с ключ.