Докато говореше, той продължаваше да следи с поглед повишаващите се показатели на екрана.
— Какво предлагаш? — попита вицепрезидентът.
— Нямаме голям избор. Частично изключване на подаването.
— Голяма част от града ще остане без ток минимум за ден.
— Не виждам друга възможност. Ако напрежението продължи да нараства, подстанцията ще експлодира. Трябва да направим нещо.
Шефът се замисли за момент.
— През „Манхатън 10“ има втора трансмисия, нали?
Диспечерът погледна нагоре към таблото. Една високоволтова линия минаваше през подстанцията и продължаваше на запад, доставяйки електроенергия за част от Ню Джърси.
— Да, но не е онлайн. Тя само минава през канала.
— Не може ли да я включиш и да заместиш с нея изключените линии?
— Ръчно… може би, но… но това означава да вкараме хора в подстанцията. И ако не можем да удържим енергията, докато свършат работа, ще избухне. Всички ще загинат.
Пауза.
— Чакай, ще се обадя на Джесън.
Джесън беше изпълнителният директор на „Алгонкуин Консолидейтед“, тайно наричана от всички „Всемогъщата“.
Докато чакаше, диспечерът огледа наобиколилите го техници. После отново вдигна поглед към мигащите червени точки на таблото.
Авария…
Най-после вицепрезидентът се върна на линия. Гласът му внезапно бе пресипнал. Прочисти гърло и заговори:
— Трябва да изпратиш хора вътре. Свържете ръчно проводника.
— Това ли каза Джесън?
Друга пауза.
— Да.
— Не мога да им наредя такова нещо — прошепна диспечерът. — Това е убийство.
— Тогава намери доброволци. Джесън каза да не изключваш, повтарям, да не изключваш захранването при никакви обстоятелства.
2
Автобус М-70 излезе от Петдесет и седма улица и се насочи към мястото, където Десето Авеню се вливаше в „Амстердам“. Настроението на шофьора беше отлично. Автобусът беше съвсем нов модел, на спирките се накланяше към тротоара, за да улесни слизането на пътниците, имаше рампа за инвалидни колички, голям волан и най-важното — мека и удобна седалка за шофьора.
Бог му беше свидетел каква огромна нужда имаше от това. Прекарваше осем часа на ден в нея.
Той не признаваше подземния транспорт, не обичаше онези влакове до Лонг Айлънд и Северното метро. Не, той беше влюбен в автобусите, въпреки ужасния трафик, въпреки ядовитите клаксони и гневните изблици на пътниците. За него автобусите бяха най-демократичният обществен транспорт; тук можеш да видиш всеки — адвоката, уличния музикант, вестникарчето. Такситата бяха скъпи и миришеха лошо; метрото невинаги те отвеждаше там, където искаш. Ами пешеходците? Това беше Манхатън все пак. Ако имаш време, беше чудесно, но кой имаше?
Освен това той обичаше хората. Харесваше му да им кима за поздрав, да им се усмихва и да ги посреща с „добър ден“. Ако питаха него, нюйоркчани изобщо не бяха темерутите, за каквито ги смятаха някои. Просто бяха малко срамежливи, неуверени, предпазливи, разсеяни.
Но понякога беше достатъчно само кимване, усмивка или една-единствена дума… и те се превръщаха в твои приятели.
И той се радваше, че е сред приятели.
Дори и само за няколко спирки.
Дългогодишният контакт с различни хора му позволяваше веднага да различи откачалките, дрогираните, пияните, хората с тикове и маниаците. И да помисли дали да не натисне алармата.
Това беше Манхатън, все пак.
Днес денят беше чудесен, ясен и свеж. Април. Един от любимите му месеци. Единайсет и половина сутринта. Автобусът беше пълен с хора, някои бързаха за среща с приятел за обяд, други използваха обедната почивка да свършат нещо. Потокът от коли се движеше бавно и никой не му попречи да стигне безпрепятствено до спирката, където чакаха четири-пет души.
Той спря автобуса, и докато оглеждаше чакащите на тротоара, погледът му попадна на старата кафеникава сграда зад знака на спирката. Строена в началото на двайсети век, тя имаше решетки на прозорците и вратата, но вътре винаги беше тъмно; той лично никога не беше виждал хора да влизат или да излизат оттам. Мястото беше мрачно и призрачно, като затвор.
Отпред се виждаше табела с олющени бели букви на син фон.
„Алгонкуин Консолидейтед Пауър енд Лайт Къмпани“
Подстанция МХ-10
Частна собственост
Опасно!
Високо напрежение
Преминаването забранено!
Шофьорът избягваше да поглежда натам, но днес нещо привлече погледа му, нещо, което според него не биваше да е там. От един от прозорците висеше кабел с диаметър около един сантиметър и се поклащаше във въздуха на около десетина метра от земята. Беше покрит с тъмна изолация, но в самия край пластмасата или гумата беше обелена и откриваше сребърни жички, стегнати с нещо като шина, като че ли от мед. „Какъв дебел кабел — помисли си той. — И защо виси от прозореца… Не е ли опасно?“