Сакс чу гласове и отново погледна към паркинга. Видя петдесетина протестиращи, образували голяма агитка пред централата. Държаха плакати над главите си и скандираха нещо, вероятно се оплакваха от големия страшен вълк, гълтащ тонове петрол. Изобщо не забелязваха, че нейната кола харчи пет пъти повече черно злато от техните тойоти.
Стори й се, че усеща под краката си грохот, като онзи от огромните генератори от деветнайсети век. Но всъщност се чуваше само леко бръмчене.
Затвори вратата на автомобила си и тръгна към главния вход. Двамата мъже от охраната на входа я загледаха. Заинтригувани от появата на високата червенокоса жена със стар, подходящ по-скоро за мъже автомобил, те видимо се забавляваха от изумлението й при вида на чудовищната сграда. По лицата им се четеше: „Да, наистина е голяма работа, нали? След толкова години работа тук все още не можем да свикнем с нея.“
Но когато видяха картата и значката й, бързо станаха сериозни. Очевидно беше, че очакваха пристигането на ченгетата, не в подобна опаковка, разбира се, защото веднага я поведоха по коридора към определената за директорското тяло част на „Алгонкуин Консолидейтед“.
За разлика от красивата офис сграда в Мидтаун на голямата минна компания, замесена в един скорошен случай, по който работиха с Райм, тази на „Алгонкуин“ представяше умален модел на живота през петдесетте години на миналия век: мебели от светло дърво, поставени в грозни рамки снимки на електрически далекопроводи и други съоръжения, землистокафяв килим. Облеклото на служителите, почти всичките мъже, беше ултраконсервативно: бели ризи и тъмни костюми. Косите им бяха съвсем къси, подстригани по войнишки.
Тримата продължиха по безличните коридори, украсени със снимки от списания и статии за „Алгонкуин“ със заглавия: „Епохата на електричеството“, „Първенец в месечната трансмисия на електричество“, „Мрежата“.
Беше почти шест и половина, но наоколо все още се виждаха работещи хора с разхлабени вратовръзки, навити ръкави и тревожни лица.
Мъжете от охраната я придружиха до кабинета на А. Р. Джесън, в дъното на коридора. Въпреки че пътуването дотук беше напрегнато и включваше шофиране с над 150 километра в час на една отсечка на магистралата, Сакс бе успяла да разучи някои неща за президента на компанията. Анди не идваше от Андрю, както си мислеха предварително, а от Андрея. Сакс винаги си подготвяше старателно домашното и гледаше да научи колкото може повече за началниците, с които й предстоеше да се срещне. Това беше важно, за да не изпуска контрола над разговорите с тях и над разпитите. Рон бе предположил, че изпълнителният директор и президент е мъж. Тя знаеше, че щеше да изгуби доверието на директорката в мига, когато потърси господин Джесън. Сакс се забави не повече от минутка в чакалнята пред кабинета. Една секретарка или личен асистент в тясна черна блузка и остри обувки се изправи предпазливо на високите си токчета и погледна към вратата на кабинета. Къса руса коса, в началото на четирийсетте или края на трийсетте, отбеляза автоматично Сакс. Беше намръщена, може би се ядосваше, че не може да открие нещо, искано от шефката й.
На прага на големия кабинет стоеше внушителна жена с прошарена коса в строг тъмнокафяв костюм. Тя също се намръщи, като видя извадените по бюрото документи, и скръсти ръце.
— Аз съм детектив Сакс. Обадих се преди няколко часа на секретарката ви… — заговори Сакс, когато жената до вратата се обърна към нея.
По-младата от тях най-после извади от шкафа търсената папка, връчи я на по-възрастната жена и каза:
— Намерих я, Рейчъл. Грешката е моя. Забравих да я потърся, докато беше на обяд. Моля те да направиш пет копия. Благодаря.
— Разбира се, госпожо Джесън — отвърна другата и отиде при ксерокса. Изпълнителният директор се изправи на опасните си токчета, погледна към Сакс и кимна сдържано.
— Заповядайте в кабинета ми, детектив — каза тя. — Струва ми се, че разговорът ни няма да е кратък.
Сакс плъзна поглед към личната асистентка със строгия кафяв костюм и тръгна след истинската Анди Джесън.
„Прекалено много домашно“ — помисли си.
17
Андрея Джесън усети неловкото положение, в което се оказа Сакс с неволната си нетактичност.
— Аз съм втората млада жена и единствената директорка тук, в една от най-големите електрически компании в тази страна. Въпреки че имам последната дума при назначаването на персонала, само една десета от служещите тук са жени. Същото е положението и в останалите електро компании в САЩ. Браншът ни е такъв.