— Извинете, но ние сме сигурни, че е взел кодовете отвътре.
— Това е невъзможно. Трябва да са терористи.
— За съжаление това е единствената възможност и в тази връзка бих искала да ви задам няколко въпроса. Дори и да са терористи, за нас е ясно, че са използвали вътрешен човек. Един от нашите хора в „Компютърни престъпления“ разговаря с вашите специалисти. Той потвърди, че няма доказателства за атака на хакери.
Джесън забави отговора си. Очите й зашариха из бюрото. Настроението й изведнъж се промени. Заради новината, че има вътрешен човек? Или защото някой от компанията е говорил с полицията без нейно знание? Тя надраска набързо нещо в бележника и Сакс се запита дали не си напомня по-късно да скастри шефа на охраната на компютърната зала.
Амелия продължи:
— Забелязано е, че заподозреният е бил в униформа на „Алгонкуин“. Най-малкото, в тъмносиньо работно облекло, подобно на онова, което носят вашите работници.
— Заподозрян?
— Един мъж е бил забелязан в кафенето срещу подстанцията около часа на инцидента. Носел е лаптоп.
— Имате ли подробности за него?
— Бял мъж около четирийсетте. Нищо друго.
— Колкото до униформата, всеки може да си купи такава или да си ушие.
— Да, но има и още нещо. Използваният от него кабел, виновен за електрическата дъга, е марка „Бенингтън“. Какъвто вашата компания използва ежедневно.
— Да, знам. Повечето електро компании използват тази марка.
— Миналата седмица от един от складовете ви в Харлем са откраднати двайсет и пет метра кабел от тази марка, заедно с дванайсет сплит болта. Те се използват за разделяне…
— Знам за какво се използват — прекъсна я Джесън. Бръчките около очите й изведнъж се откроиха ясно.
— Крадецът е проникнал в склада ви с ключ. И е влязъл в тунела под подстанцията през една от шахтите за тръбите за парното.
— Искате да кажете, че не е използвал електронен ключ за входната врата? — засече я бързо Джесън.
— Не.
— За вас това не е ли доказателство, че не е наш служител?
— Както споменах, това е една от възможностите. Но има и друго.
Сакс й каза за откритите следи от гръцка храна, предполагаща връзка с този район.
Видимо удивена от подробната информация, изпълнителната директорка повтори смаяно:
— Тарама хайвер?
— Около централата ви има пет гръцки ресторанта и до всички може да се стигне пеша за няколко минути. И още двайсет и девет на разстояние десетина минути с кола. И понеже следата е съвсем прясна, логиката сочи, че е ваш служител или най-малкото е взел кодовете от ваш служител. Вероятно са се срещнали в един от ресторантите наблизо.
— О, моля ви се, такива ресторанти има из целия град.
— Нека да допуснем за момент, че кодовете са взети отвътре. Кой има достъп до тях? — попита Сакс. — Това наистина е изключително важно.
— Достъпът е ограничен и строго контролиран — отвърна бързо Джесън, сякаш я обвиняваха в небрежност. Изглежда, изречението беше предварително репетирано.
— Кой все пак?
— Аз. И пет-шест души от ръководния състав. Това сме. Но всеки един от тези хора работи от години за компанията, детектив. Не вярвам някой от тях да направи такова нещо. Звучи невероятно.
— Доколкото разбрах, вие пазите кодовете отделно от компютрите, нали?
Джесън примигна изненадано при тази информация.
— Да. Те са разположени на случаен принцип от нашия главен инспектор на контролния център. И се пазят в сейфа в съседна стая.
— Бих искала да ми дадете някакви имена и да попитате дали напоследък неоторизиран човек е имал достъп до онази стая.
Въпреки яростната съпротива срещу идеята извършителят да е вътрешен човек, Джесън отвърна:
— Ще извикам шефа на охраната ни. Той ще ви даде нужната информация.
— И искам имената на всички работници, ангажирани с поправка или преглед на тръбите за парното в района през последните няколко месеца.
Джесън вдигна телефона и нареди на асистентката си да извика в кабинета й двама от нейните служители. Тонът й беше учтив. Много хора с нейния пост биха изкрещели заповедите си в телефона, но Джесън запази добрия тон. За Сакс това беше сериозен знак за самообладание и твърдост на характера. Избухванията бяха характерни за слабите и несигурните. Докато разследваше, често се сблъскваше с подобно поведение.
Джесън затвори телефона и почти веднага се появи един от търсените служители. Сигурно кабинетът му беше до нейния. Мъжът беше нисък и набит човек, със сиви панталони и бяла риза.
— Какво ново, Анди?