Сто хиляди долара? Ха!
— Това е невъзможно, Уилям — отсече, без да се усети, че човекът вероятно не е използвал името „Брент“ от години — това е повече от цялата торба с пари, заделена за информаторите. Повече от всички торби с пари за информатори в целия щат.
— Хмм…
Брент не каза нищо повече. Ако беше от другата страна на масата за преговори, Фред Делрей също щеше да постъпи така.
Той се наведе напред и плесна с кокалестите си ръце по бедрата.
— Дай ми минутка.
Стана и се отдалечи, разминавайки се с един скейтбордист, две смеещи се азиатски момичета и един мъж, който раздаваше листовки. Беше изненадващо бодър, с ясната мисъл, че според календара на маите светът така или иначе ще свърши през две хиляди и дванайсета. Спря до дарма дървото и се обади по телефона.
— Тъкър Макданиъл е на телефона — чу отривистия поздрав на шефа си.
— Здрасти. Фред се обажда.
— Да не си открил нещо? — попита го Макданиъл и Фред долови изненада в гласа му.
— Може би. Един мой човек. От миналото. Нищо конкретно. Но преди беше железен. Само че иска пари.
— Колко?
— Колко имаме?
Макданиъл замълча за момент.
— Не е много. Какво има да ни съобщи?
— Още нищо.
— Имена, адреси, действия, телефонни номера? Нещо, каквото и да е?
Като компютър, изписващ данни от някакво проучване.
— Не, Тъкър. Нищо още. Приеми го като инвестиция.
Най-после специалният агент изплю сумата:
— Бих могъл да уредя шест, най-много осем хиляди.
— Само толкова?
— По дяволите, колко иска тоя?
— В момента преговаряме.
— Дори и тази сума е много. Ще трябва да реорганизираме перата заради него. Ти ни изненада, Фред. Знаеш как е.
Нежеланието на Макданиъл да даде пари беше повече от очевидно. Сигурно бе прехвърлил всички средства в оперативната сметка на СИГНИТ и на своя Т и К отдел. И първата съкратена сметка, естествено, беше тази за работа с информатори.
— Започни с шест. Виж стоката. Ако си заслужава, може да отпуснем девет или десет. Но и това ни е пряко сили.
— Аз мисля, че от този храст ще излезе птиче, Тъкър.
— Добре де… искам да видя доказателства… Чакай малко… Виж, Фред, търсят ме от Т и К на другата линия. Трябва да затварям.
Делрей затвори телефона и остана загледан в дървото. До ушите му долетяха гласовете на преминаващите. „Тя беше много секси, но просто не ми се стори редно…“, „Не, от календара на маите е, но може да беше и Нострадамус…“, „Изобщо, загазил съм го…“, „Хей, виждали ли сте кучето ми?…“
Но в главата си чуваше единствено гласа на своя партньор: „Няма проблем, Фред. Аз ще го поема“. Беше го казал преди няколко години и бе поел задачата, определена по график за Фред.
После чу гласа на оглавяващия по онова време нюйоркския офис на Бюрото. Два дни по-късно го извика и му каза задавено, че партньорът му е сред загиналите при бомбения атентат над сградата на Федералното бюро в Оклахома Сити. Намерили го в конферентната зала, на стола, където по презумпция трябваше да седи Делрей.
В онзи момент той, удобно наместил се в друга конферентна зала с климатик на стотици километри от димящия кратер в Оклахома Сити, реши, че отсега нататък преследването на терористи и всякакви убийци на мъже, жени и деца щеше да стане негова основна задача, независимо от мотивите на убийците, независимо дали беше в името на някаква политическа, религиозна или социална идея.
Специалният агент го избута в ъгъла. Не прие сериозно тази работа. В главата на Фред се оформи план. Това, което се канеше да направи, нямаше за цел да реабилитира в очите на шефовете нито него, нито старите методи на работа.
Щеше да го направи, за да предотврати най-отвратителното престъпление в неговата собствена класация: убийството на невинни хора.
Той се върна при Уилям Брент, седна и каза спокойно:
— Добре. Сто хиляди.
Размениха си телефонните номера — и двата бяха с предплатени карти и без проблеми можеха да ги изхвърлят след ден-два. Делрей погледна часовника си и каза:
— Да се видим тази вечер. На Уошингтън Скуеър. Близо до правния колеж, при шахматните дъски.
— В девет добре ли е? — попита Брент.
— Нека да е девет и половина.
Делрей стана, придържайки се към установения ред, напусна парка сам и остави Уилям Брент да се преструва, че чете вестник или че размишлява над връзката на бряста с „Харе Кришна“.
Или над въпроса как най-добре да похарчи парите.
Информаторът беше забравен бързо, Делрей вече планираше как точно да постъпи, каква част от хамелеона да изиграе, накъде да гледа, как да лъже, убеждава и ласкае, за да получи достъп до парите на Бюрото. Знаеше, че ще успее; уменията му бяха изпробвани нееднократно през годините.