Сомърс изглежда разбра.
— Елате — направи й жест да го последва и след пет минути те преминаха през друга врата в срещуположния край на помещението и свалиха каските. Сакс едва дишаше. Макар и топъл, коридорът беше истинско спасение, сравнен с огнения ад.
— Направо те изпича, нали?
— Направо.
— Добре ли сте?
Тя изтри ручейчетата пот от челото си и кимна. Сомърс й предложи салфетка от рулото, явно оставено за попиване на потни лица и вратове, и тя подсуши дразнещите кожата й вадички.
— Елате насам.
Той я поведе по коридори и скоро се намериха в друга сграда, срещуположна на първата. След още няколко изкачвания и слизания по стълби и коридори двамата най-после стигнаха до кабинета му. Сакс огледа царящия вътре хаос и едва не се изсмя на глас. Видяното трудно можеше да се нарече кабинет. Помещението беше пълно с компютри и непознати за нея инструменти, стотици части от всякакви машинарии, кабели, електронни компоненти, клавиатури, метални, пластмасови и дървени елементи във всякаква форма и цвят.
И опаковки от храна. Виждаха се навсякъде. Чипс, бисквити, сода, „Марс“, „Туинкс“. И пудра захар от „Дънкин Донатс“. Което обясняваше приличните на пърхот следи по дрехите му.
— Съжалявам, но ние в „Специални проекти“ работим така — извини се той, докато разчистваше натрупаните върху един стол компютърни части, за да й даде възможност да седне. — Поне аз работя така.
— Какво точно правите?
С известна свенливост той обясни, че е изобретател.
— Знам, че звучи малко като от деветнайсети век, дори абсурдно, но аз правя точно това. И съм най-щастливият човек на света. Изкарвам си прехраната така, както мечтаех, докато бях дете и строях динамомашини, мотори, електрически крушки…
— Изобретили сте електрическа крушка?
— Не, само подпалих на два пъти стаята си. Всъщност три пъти, но викахме пожарната само първите два.
Тя се загледа в снимката на Едисон на стената.
— Моят герой — проследи погледа й той. — Невероятен човек.
— Анди Джесън също има нещо за него на стената си. Снимка на електрическа мрежа и някакъв документ.
— С оригиналния подпис на Томас Алва. Но Джесън е по-скоро Самюел Инсул.
— Кой?
— Едисон е бил ученият, а Инсул — бизнесменът. Той оглавил „Консолидейтед Едисон“ и създал първата монополна компания в бранша. Електрифицирал тролейбусната система в Чикаго и раздал безплатно първите електроуреди — ютии, за да привлече хората. Бил е истински гений. Но завършил позорно. Звучи ли ви познато? Натиснал прекалено силно лоста и в годините на Депресията компанията фалирала. Хиляди акционери загубили всичко. Историята напомня за тази на „Енрон“. Искате ли да ви кажа една любопитна подробност? Счетоводната фирма „Артър Андерсън“, обслужвала Инсул, е работела и с „Енрон“. Аз ли? — върна се на въпросите й той. — Аз оставям бизнеса за другите. Предпочитам да създавам разни неща. Деветдесет и девет процента от тях са безполезни. Но… имам двайсет и осем патента на мое име и съм създал близо деветдесет продукта за „Алгонкуин“. Хората се забавляват, като сядат пред телевизора или пред видеоиграта. Аз… изобретявам разни неща — той посочи към голяма кутия, пълна със сгънати във формата на триъгълник или квадрат салфетки. — Това е салфетъчният ми архив.
— Салфетъчният какво?
— Тук сме далече от „Старбъкс“ и от други кафенета. Един ден отидох да си взема нещо за ядене и неочаквано ми хрумна една идея. Записах я на салфетка и се върнах в кабинета си, за да я препиша на чисто. Но запазих оригинала, хвърлих го в кашона. Оттогава винаги нахвърлям идеите си първо на салфетка, после в компютъра.
— Значи един ден, ако направят музей за вас, ще има и салфетъчна стая.
— Мислил съм за това — измънка Сомърс и се изчерви.
— И какво точно изобретявате?
— Правя обратното на това, което е правил Едисон. Той е искал хората да използват електричеството. Аз искам да се откажат от него.
— Вашият шеф знае ли за това?
Той се засмя.
— Може би не се изразих правилно. Искам хората да го използват по-ефективно. Аз съм негаватният гуру на „Алгонкуин“. „Нега“, не „мега“.
— Никога не съм чувала за това.
— Много хора не са чували и това е лошо. Терминът е въведен от известния учен и борец за чиста природа Ейвъри Лъвинс. Това е наскоро въведена единица за ефективност на използваната енергия. Идеята е да създаваме среда за намаляване на нуждите от електричество и да използваме наличната енергия по-ефективно, вместо да строим нови централи и да увеличаваме запасите. Обикновената електрическа централа губи близо половината от генерираната топлина, издухва я във въздуха през комините. Половината! Представяте ли си? Но в „Алгонкуин“ имаме серия от термални колектори на комините и на охлаждащите мачти. И губим само двайсет и седем процента от енергията… Имам идеи за портативни ядрени генератори — на баржи, за да могат лесно да се местят от място на място — той се наведе към нея с искрящи очи. — Знаете ли кое сега е голямото предизвикателство? Съхраняване на електроенергията. Тя не е като храната. Не можеш да я произведеш и да я оставиш в шкафа за след месец. Трябва да я използваш или я губиш. На мига. Аз създавам нов начин за запазването и складирането й. Махови колела, системи за въздушна херметизация, нови технологии за батерии…