Напоследък използвам половината от времето си да пътувам из страната, да свързвам и обединявам малки компании, използващи алтернативни и възобновяеми източници на ток, за да могат да влязат в големите мрежи като Североизточна интер връзка — това е нашата — и да ни продават своята енергия, вместо ние да продаваме на тях.
— Доколкото разбрах, Анди Джесън не разчита на алтернативните и възобновяемите технологии.
— Така е, но тя не е глупава. Тези технологии са нашето бъдеще. С нея просто не можем да се разберем кога ще настъпи това бъдеще. Аз залагам на по-близко време — той се усмихна иронично. — Естествено, трябва да сте забелязали, че кабинетът й е колкото целия ми отдел, при това е на деветия етаж, с изглед към Манхатън, а аз… съм в мазето — изведнъж стана сериозен. — Сега кажете с какво мога да ви помогна.
Сакс заговори:
— Имам списък със служители на „Алгонкуин“, които може да са свързани с атаката тази сутрин.
— Някой от нашите ли? — Сомърс изглеждаше поразен.
— Така изглежда. Най-малкото някой е ползвал услугите на вътрешен човек. Вероятно мъж, въпреки че би могло и да е жена. Той или тя е имал достъп до компютърните кодове и чрез тях е влязъл в софтуера за управление на мрежата. Изключвали са подстанциите една по една, за да пренасочат потока от електроенергия към онази на Петдесет и седма улица. И са нагласили прекъсвачите да се задействат на по-висока степен, отколкото е нормално.
— Значи така е станало — произнесе замислено Сомърс. В очите му се появи тревога. — Компютрите. Чудех се как го е направил. Не знаех подробностите.
— Някои от тях сигурно имат алиби. Ние ще имаме грижата да ги проверим. Но искам от вас да ми помогнете да разбера кой би имал уменията да пренасочи електричеството и да предизвика електрическа дъга.
Той хареса идеята.
— Поласкан съм. Нямах представа, че Анди знае какво изобщо правим тук — после ангелският израз на лицето му изчезна и на негово място се появи крива усмивка. — Заподозрян ли съм?
Когато Джесън спомена за Сомърс, Сакс потърси името му в списъците и го откри.
— Името ви е в списъка — погледна го в очите тя.
— Хм. Сигурна ли сте, че можете да ми се доверите?
— Били сте на конференция от десет и половина почти до дванайсет на обяд, а атаката е осъществена точно в този период. И сте се намирали извън града в деня, когато извършителят е откраднал компютърните кодове. Данните от ключалката показват, че не сте влизали в сейфа и в друго време.
Сомърс вдигна въпросително вежда.
Тя извади телефона си.
— Написах съобщение, докато идвахме насам. Помолих в полицията да проверят за вас. Вие сте чист — обясни, надявайки се всичко това да му прозвучи като извинение за липсата на доверие към него.
Очите на Сомърс блеснаха и той я изгледа възхитено.
— Томас Едисон щеше да ви хареса.
— Какво имате предвид?
— Той е казал, че геният е талантлив човек, който си върши работата добре.
20
Амелия Сакс не искаше да показва целия списък на Сомърс. Беше твърде вероятно той да познава лично служителите и да отхвърли възможността някой от тях да се окаже заподозрян само от лични симпатии. Или обратното, да насочи вниманието й към някого, защото по принцип му се струва съмнителен.
Тя не обясни мотивите си, поиска само да й направи профил на човек, способен да организира атаката и да използва компютъра.
Сомърс отвори пакет „Доритос“ и й предложи. Тя отказа и той напъха в устата си една шепа. Видът му с нищо не напомняше на изобретател. С рошавата си глава и измачканата риза на бели и сини райета по-скоро имаше вид на автор на реклами на средна възраст. Имаше си и леко коремче, и очилата му бяха модерни, въпреки подозренията й, че след думите „made in“ на етикета следваше името на азиатска държава. Бръчките около очите и устните се забелязваха само отблизо.