— Аз не съм от Съюза на инвалидите.
— Не сте?
— Не. Но понякога се представям за член на една или друга асоциация, защото когато кажа името на истинската си организация, някои хора веднага ме изритват от домовете си.
— Да не сте от „Свидетелите на Йехова“?
Човекът тихо се изсмя.
— Аз съм от „Да умрем с достойнство“, организация за защита на евтаназията. Седалището й се намира във Флорида.
Райм беше чувал за тях.
— Някога обмисляли ли сте самоубийство?
— Да, преди няколко години, но реших да живея.
— Но го виждате като вероятна възможност?
— Има ли човек, който да не го е обмислял? Инвалид или не?
Кимване.
— Прав сте.
— Не разбирам защо сте тук. Ясно е, че няма да ми връчите награда за най-достоен начин за завършване на земния път. Тогава какво мога да направя за вас?
— Вижте, ние имаме нужда от защитници. От познати на обществото хора като вас. Те биха могли да накарат хората да се замислят за промяната.
Промяната. Евфемизъм ли е или става дума за нещо друго?
— Бихте могли да пуснете видео в Ю-Туб. Да направите няколко интервюта. И един ден да прибегнете до нашите услуги.
Той извади някаква брошура от куфарчето. Хартията беше мека и луксозна, с цветя. Не бяха лилии и маргарити. Рози. Заглавието над розите гласеше „Избор“. Мъжът я остави на масата до Райм.
— Ако се съгласите да ви използваме като наш говорител, ние не само ще ви обслужим безплатно, но ще ви осигурим и малка компенсация. Вярвате или не, но за малка група като нашата се справяме доста добре.
И се подразбира, че плащат предварително, помисли си Райм.
— Не мисля, че аз съм вашият човек.
— Всичко, което се иска от вас, е да разкажете на хората, че никога не сте спирали да мислите за възможния вариант да сложите край на живота си. Ще направим няколко снимки. И…
Гласът от вратата накара Райм да подскочи на стола.
— Махай се веднага оттук!
Копецки стана и погледна изплашено към вратата.
Том връхлетя в стаята и от страх докторът седна обратно на стола и изпусна чашата. Тя се разби на парчета и кафето се разля по пода.
— Чакайте, аз…
Том обикновено се контролираше, но сега лицето му бе почервеняло като домат.
— Казах да се махаш!
Копецки стана отново, но вече си бе възвърнал спокойствието.
— Вижте, имам важен разговор с детектив Райм — изрече хладнокръвно той. — Не знам защо се ядосвате.
— Вън! Веднага!
— Няма да му отнема много време…
— Напуснете!
— Том… — започна Райм.
— Тихо! — извика болногледачът.
Погледът на доктора беше красноречив: „И вие позволявате на вашия болногледач да ви говори по този начин?!“.
— Не искам да повтарям отново.
— Ще си тръгна, когато приключа разговора — смело отвърна Копецки и направи крачка към Том. Като всички лекари този също беше в добра физическа форма.
Но Том беше болногледач, което включваше разнасяне на задника на Райм от стола до леглото и от него до стола по няколко пъти на ден. Той застана точно пред Копецки, готов да му забие един в носа.
Всичко продължи само няколко секунди. Докторът отстъпи.
— Добре, добре — вдигна ръка той. — Боже, няма защо…
Том вдигна куфарчето на мъжа, притисна го към гърдите му, после го хвана за лакътя и го поведе към изхода. След малко Райм чу затръшването на външната врата. Картините по стените се раздвижиха.
Минутка по-късно помощникът му се появи с гробовна физиономия. Почисти с парцал петната от кафе и събра парчетата от чашата.
— Съжалявам, Линкълн. Проверих ги. Беше истинска организация… поне така мислех… — гласът му се пречупи. Той поклати отчаяно глава. Красивото му лице беше посивяло, ръцете му трепереха.
Райм задвижи стола към лабораторията и каза през рамо:
— Всичко е наред, Том. Не се тревожи… Дори съм доволен.
Помощникът обърна учуден поглед към него и откри, че шефът му се усмихва.
— Няма да губя време в писане на благодарствени слова за тъпата награда. Мога спокойно да се върна към работата си.
22
Електричеството поддържа живота ни; импулсът от мозъка към сърцето и дробовете е поток като всеки друг.
Електричеството може и да убива.
Не можеш да го разделиш от смъртта.
В девет часа вечерта, точно девет часа и половина след атаката в подстанцията МХ-10, мъжът в тъмносиния работен комбинезон на „Алгонкуин Консолидейтед“ огледа сцената, избрана за второ действие на неговото представление.
Електричество и смърт…
Стоеше на една строителна площадка и оглеждаше внимателно мястото. Никой не му обръщаше внимание, защото беше работник сред колеги. Различни работни облекла, различни защитни каски, различни компании. Но нещо ги свързваше: те изкарваха прехраната си с двете си ръце и „истинските хора“, онези, които разчитаха на техните услуги, богатите, неблагодарните, жестоките, ги гледаха отвисоко.