Токът нямаше съвест и не чувстваше вина.
Това го очароваше най-много в неговото оръжие. За разлика от хората електричеството беше вярно на природата си.
23
По това време на вечерта градът сякаш възкръсваше за нов живот.
Девет часът вечерта беше като зелена светлина за автомобилни състезания по улиците на Ню Йорк.
В Ню Йорк мъртвото време не беше вечерта и през нощта; по ирония на съдбата градът беше най-тих, когато всички бяха най-заети: в пиковите часове, в късната сутрин и ранния следобед. Но паднеше ли здрачът, хората разпръскваха сънливото спокойствие на работния град и пълнеха въздуха с живот, докато взимаха важни решения: в кой бар, с кои приятели, с коя блуза? Със сутиен или без сутиен? Презервативи?… И после, хайде навън.
Фред Делрей вдиша дълбоко от хладния пролетен въздух и усети прилив на енергия, като онази, която течеше през електрическите кабели под краката му. Той не шофираше редовно, нямаше собствена кола, но чувството в него му напомни за онова, което човек усеща, когато натисне газта докрай и се понесе с пълна скорост напред към съдбата си.
Две пресечки след метрото, три, четири.
Нещо прогаряше джоба на панталона му. Стоте хиляди долара.
Фред Делрей вървеше бързо и непрекъснато се питаше: „Провалих ли се? От морална гледна точка постъпвам правилно. Бих рискувал кариерата си, бих рискувал дори да вляза в затвора, ако това ще доведе до разкриването на извършителя, било то «Справедливост за…» или някой друг.“
Да, той беше готов на всичко, за да спаси човешки живот. За тази цел сто хиляди долара не бяха нищо. И благодарение на късогледството на бюрократите може би никой никога нямаше да забележи липсващата сума. Но проблемът не беше в това. Дори да станеше така, дори и Уилям Брент да го отведеше до птичето и той да успееше да предотврати последващите атаки, нямаше ли извършеното престъпление да отрови целия му живот и вината му да започне да нараства като тумор?
Този грях щеше да тормози съвестта му, може би щеше да промени живота му завинаги и да го превърне в безчестен човек.
Промяна…
Беше готов да се върне в сградата на федералните и да остави парите.
Но не. Той знаеше, че постъпва правилно. И щеше да приеме последствията, каквито и да са те. Но, за Бога, Уилям, само не ме предавай!
Делрей пресече улицата и се оказа точно пред Уилям Брент, който примига изненадано, сякаш не бе вярвал, че агентът ще дойде. Останаха един до друг. Това не беше постановка, операция под прикритие или опит за вербуване. Сега те бяха просто двама приятели, срещнали се на улицата по някаква работа.
Зад тях един младеж с кървяща от последния пиърсинг устна дрънкаше на китара и мучеше нещо, което трябваше да мине за песен.
Делрей и Брент побързаха да се отдалечат от разнасящата се воня на нечисто и нечленоразделните звуци.
— Откри ли нещо? — попита агентът.
— Да.
— Какво? — попита бързо Делрей, като внимаваше да не издаде нетърпението си.
— На този етап не бих могъл да кажа нищо конкретно. Просто следа, водеща до друга следа. Но ти гарантирам, че до утре сутрин ще имаш нещо.
Гаранция? Не беше дума, дето се чуваше често от устата на информатор.
Но сред цялата паплач Уилям Брент беше неговият Армани.
Освен това Делрей нямаше друг избор.
— Успя ли да набавиш хартийките — попита безизразно Брент.
— Естествено. Вземи — отвърна също така безизразно Делрей и му подаде пакет, увит в днешния брой на „Ню Йорк Пост“.
Бяха го правили и друг път, разбира се. Поне сто пъти. Информаторът пусна вестника в дипломатическото си куфарче, без дори да погледне плика, да не говорим за отваряне и броене.
Докато парите изчезваха в куфарчето, Делрей гледаше така, сякаш наблюдаваше как спускат ковчег в земята.
Брент не попита за източника на парите. И защо да пита? Това не беше негова грижа.
Информаторът въздъхна и обобщи фактите:
— Значи бял мъж на средна възраст, вътрешен или свързан със служител на компанията. „Справедливост за нещо си“ и Рахман. Възможна терористична атака. Но може да е друго. Познава електричеството. И замисля нещо голямо.
— Това е всичко засега.
— Не мисля, че ми трябва повече — отвърна Брент. Делрей прие думите и поведението му за обнадеждаващи. Обикновено, когато се разделяше с типичния хонорар за доносници — около петстотин долара — винаги имаше чувството, че го ограбват. Но сега инстинктът му подсказваше, че Брент си заслужава парите.