— Той е голяма работа. Кара собствен лексус, носи две пушки… истински каубой.
— Но дали може да му се вярва?
— Артуро ми каза, че понякога си играе на котка и мишка със системата, но иначе е честен човек. И е добър професионалист. Работи за федералните от двайсет и две години — истински ветеран — и все още понякога се включва в полевата работа. Дори сам събира веществени доказателства.
Райм беше впечатлен. Той бе правил същото, докато беше действащ капитан в полицията и оглавяваше криминалния отдел. Спомни си колко пъти младите полицайчета се вцепеняваха от гласа на шефа на шефовете им, после се обръщаха и не можеха да повярват на очите си, като го виждаха с пинсета в ръце и с ръкавици да прибира от пода влакънце или косъм.
— Той си е създал име в разкриването на икономически престъпления, трафика на хора и борбата с тероризма. Закопчал е лично няколко известни политици и ги вкарал зад решетките.
— И все още е жив — измърмори Райм.
Не го каза с насмешка. Беше известно, че съвсем наскоро е убит шефът на полицията в Мексико Сити.
— Луна има сериозна охрана — обясни Данс. — Райм, той иска да говори с теб.
— Дай ми номера.
Дан му го продиктува. Бавно. Знаеше за парализата му и се съобразяваше с нея. Райм премести показалец върху специалното табло и натисна съответните цифри. Те се появиха на плоския екран пред него.
Данс ги информира, че в отдел „Наркотици“ продължава разпитът на мъжа, доставил кутията на Логан.
— Излъга, като каза, че не знае какво е имало вътре. Гледах записа и им дадох някои насоки за разпита. Работникът си е помислил, че вътре има наркотици или пари, затова не се е сдържал и е хвърлил един поглед. Фактът, че не е откраднал нищо, означава, че не е имало нито едно от двете. Всеки момент ще го подложат на нов разпит.
Райм й благодари.
— Ох, има и още нещо.
— Да?
Данс им даде един адрес в интернет. Райм записа и него на браузъра си.
— Влез в този сайт. Реших, че ще искаш да видиш Родолфо. Мисля, че е по-лесно да разбереш някого, когато знаеш как изглежда.
Райм не беше сигурен в това. В работата си той предпочиташе да не вижда хората. Жертвите обикновено бяха мъртви, а докато дойде ред да се намеси той, убийците отдавна бяха изчезнали от местопрестъплението. Ако можеше да избира, предпочиташе да не вижда никого.
Но все пак, след като прекъсна връзката, реши да влезе във въпросния сайт. Беше статия в мексикански вестник за залавяне на голяма пратка наркотици. Водещият разследването беше Родолфо Луна. Придружаващата снимка показваше широкоплещест мъж сред свои колеги от федералната полиция. Някои от тях носеха маски, за да скрият самоличността си, останалите имаха мрачния и напрегнат израз на хора, чиято работа ги бе белязала завинаги.
Луна беше с широко лице и тъмна кожа. Носеше фуражка, но личеше, че главата под нея е обръсната. Маслиненозелената му униформа беше по-скоро военна, отколкото полицейска и гърдите му блестяха от накичените по тях медали. Имаше буйни черни мустаци. Гледаше намръщено и решително и сочеше към нещо наляво от обектива.
Използвайки таблото, Райм позвъни на телефонния номер в Мексико. Можеше да използва и гласова команда, но откакто си възвърна подвижността на пръста на дясната ръка, предпочиташе да действа с него.
Необходимо беше съвсем малко усилие, докато добави отпред кода на Мексико, и след минутка вече разговаряше с Луна, чийто глас се оказа изненадващо нежен, с много лек акцент. Можеше да бъде на мексиканец, естествено, но разтягането на гласните напомняше и за френски.
— А, Линкълн Райм! Какво удоволствие! Чел съм много за вас. Имам всички ваши книги, разбира се. Пуснал съм ги сред моите следователи за задължително четене — той замълча за момент, после попита: — Извинете за въпроса, но смятате ли да осъвремените сектора ДНК…
Райм не можа да сдържи смеха си. Само преди няколко дни обмисляше подобна идея.
— Имам такова намерение. Веднага, след като приключим със случая. Инспекторе… инспектор ли сте всъщност?
— Инспектор ли? Съжалявам, но не мога да разбера защо в САЩ си мислят, че полицаите във всички страни, освен в тяхната са инспектори — рече той, но тонът му остана дружелюбен и в думите му нямаше сарказъм.