— Така е.
— Това дава ли ни някаква информация за него?
— Не съвсем. Да, това са технически термини, но ако може да влезе в програмите ни и да манипулира линията, тогава естествено ще знае и това. Всеки в енергийната промишленост ги знае.
— Как получихте писмото?
— Беше доставено в дома ми.
— Вашият адрес публично известен ли е?
— Не съм в телефонния указател, но не е невъзможно човек да го открие.
Райм настоя.
— Как точно го получихте?
— Живея в сграда с портиер. В горната част на Ийст Сайд. Някой позвънил на вратата за доставчиците. Портиерът отишъл да види кой е. Когато се върнал, писмото било оставено в стаичката му. На плика пишеше: „Спешно. Незабавно доставете на Анди Джесън“.
— Имате ли охранителна камера?
— Не.
— Кой го е пипал?
— Портиерът. Но само плика. После куриерът, който го донесе в офиса ми. И аз, разбира се.
Макданиъл се приготви да каже нещо, но Райм го изпревари:
— Писмото е трябвало да се достави бързо. Който го е пратил, е знаел, че в сградата има портиер и ще ви го предаде веднага.
Макданиъл кимна. Очевидно бе искал да каже същото. Хлапето с блестящия поглед също кимна и главата му се заклати като главата на куче играчка на задния прозорец на кола.
След кратко мълчание Джесън заговори. Този път не успя да скрие тревогата си.
— Предполагам, че е така. Това означава, че ме познава. Вероятно много добре.
— Имате ли охрана? — попита Селито.
— Шефът на охраната в централата Барни Уол. Детектив Сакс се запозна с него. Той разполага с четирима въоръжени служители за всяка смяна. Но вкъщи нямам. Никога не съм мислила…
— Ще изпратим някой от патрула да застане пред дома ви — каза Селито.
Веднага след него се обади и Макданиъл:
— Ами семейството ви? Може да се наложи да изпратим хора да се погрижат за тях.
Анди замълча, после попита:
— Защо?
— Може да се опита да ги използва като разменна монета.
— Ох! — малко резкият и уверен глас на Джесън сега прозвуча несигурно и изплашено. Тя веднага обясни: — Родителите ми са във Флорида.
— Вие имате брат, нали? — обади се Сакс. — Мисля, че го видях на снимките на бюрото ви.
— Брат ми ли? Но… ние не поддържаме връзка. И той също не живее тук — нечий друг глас я прекъсна, тя го изслуша, после се върна към разговора: — Вижте, извинявам се, но на другата линия ме търси губернаторът. Току-що е чул по новините.
Чу се изщракване и връзката прекъсна.
— И така — вдигна ръце Селито и погледна Райм. — Това опростява нещата.
— Опростява ли ги? — обади се Хлапето.
— Да — отвърна детективът и кимна към часовника на близкия монитор. — Щом няма да преговаряме, няма какво друго да правим, освен да го хванем. Имаме цели три часа. Фасулска работа.
27
Мел Купър и Райм работеха върху анализа на писмото. Рон Пуласки, дошъл преди няколко минути, също се присъедини към тях. Лон Селито се отправи към управлението, за да координира действията им с тактическия отдел за идентифицирането на извършителя или откриването на възможното място на атаката.
Тъкър Макданиъл огледа писмото с исканията, сякаш виждаше абсолютно непознато за него ястие. Райм предположи, че причината е в писания на ръка текст, той определено не попадаше в сенчестата зона и се явяваше антитеза на високотехнологичните комуникации. Всичките му компютри и проследяващи системи бяха безполезни срещу мастилото и хартията.
Райм също се загледа в текста. От работата си с Паркър Кинкейд, както и от собствен опит, знаеше, че почеркът не разкрива характера на личността, каквото и да твърдяха в продаваните по супермаркетите книги и колкото и да ни уверяваха философите и психолозите. Въпреки това анализите бяха полезни, ако имаш друг писан от заподозрения образец, защото помагаха да се потвърди, че първият документ е писан от автора на втория. И в момента Паркър Кинкейд правеше точно това: сравняваше писмото с други почерци на заподозрени в тероризъм. А тях сравняваше с почерка на фигуриращите в списъка служители на „Алгонкуин“.
Почеркът и съдържанието можеха да определят с коя ръка си служи човекът, даваха информация за нивото на образование, националността, място, където е отрасъл, доказваха ментални и физически заболявания, интоксикации и състояния на наркотичен унес.
Но интересът на Райм беше към по-материалната част: източник на хартията, на мастилото, отпечатъци от пръсти и оставени по хартията следи.
Въпреки усърдието на Купър постигнатото беше кръгла нула.
Хартията и мастилото бяха широко разпространени, можеха да се купят във всеки магазин в града. Единствените отпечатъци по писмото се оказаха на Анди Джесън, а онези върху плика — на момчето от куриерската служба и на портиера. Агентите на Макданиъл взеха отпечатъци и от двамата и ги изпратиха на Райм за сравнение.