— Къде в града е забелязан Логан? — попита Райм.
— В бизнес центъра. Проследили са го до един хотел, но не е отседнал там. Явно се е срещнал с някого, така поне мислят хората на Диас. Докато организират наблюдението, той вече бил изчезнал. Хубавото е, че вече всички полицейски участъци и хотели имат снимката му — Данс добави, че шефът на Диас, високопоставен човек от федералната полиция, щял лично да се заеме с разследването. — Обнадеждаващо е, че имат сериозно отношение към случая.
„Да, обнадеждаващо е“ — помисли си Райм. Но в същото време се ядоса. Да си на крачка от залавянето на престъпника и да не можеш да контролираш положението… Чак се задъха от яд. Припомни си последния път, когато, двамата с Часовникаря се изправиха един срещу друг; тогава Логан успя да надхитри всички. Без проблеми откри и уби човека, изпратен да убие него. Райм имаше всички факти, трябваше да разгадае ходовете му. Но ги разчете неправилно и обърка всичко.
— Между другото — чу Сакс да пита, — как мина романтичният ти уикенд?
Това явно се отнасяше до любовния живот на Данс. Тя беше майка на две деца и вдовица от няколко години.
— Прекарахме чудесно — докладва агентът.
— Къде бяхте?
Райм се зачуди за какво, по дяволите, й беше на Сакс да се интересува от личния живот на Данс, но тя не обърна внимание на нетърпеливия му поглед и продължи разговора:
— В Санта Барбара. Спряхме за малко при замъка Харст… Слушай, искам в най-скоро време да ми дойдете на гости. Децата ще се зарадват. Уес имаше задача да напише есе за работата на полицията и писала за теб, Линкълн. Оказа се, че преди да дойде при нас, учителката й е живяла в Ню Йорк и е чела всичко за теб.
— Да, много мило — отвърна Райм, но мислите му витаеха някъде из Мексико Сити.
Сакс долови раздразнението в гласа му, усмихна му се и се сбогува набързо с Данс.
После избърса потта от челото му — той не усещаше нищо — и двамата останаха мълчаливи за момент, загледани през прозореца в неясните очертания на реещия се в небето сокол, попаднал случайно пред погледите им. Хищната птица направи един кръг, после зави рязко към гнездото си на втория етаж на къщата. Соколите не бяха необичайно явление за големия град, където беше пълно с вкусни охранени гълъби, но обикновено гнездяха някъде нависоко. По необяснима причина този сокол, както и няколко поколения преди него, бяха обявили къщата на Райм за свой дом. Той се радваше на присъствието им. Те бяха умни, красиви за гледане и идеалните гости — не искаха нищо от него.
Мъжки глас прекъсна интимния момент:
— Пипна ли го?
— Кого? — обърна се рязко Райм. — И дали глаголът „пипна“ е най-подходящ?
— Часовникаря — уточни Том Рестън, болногледачът на Райм.
— Не — изръмжа той.
— Но си близо, нали? — попита елегантният мъж с тъмни панталони, колосана като на бизнесмен жълта риза и вратовръзка на цветя.
— Близо — измърмори Райм. — Какво значи „близо“? Ти как би се почувствал, ако те нападне планински лъв и горският стреля много близо до него? Не е като да го уцели, нали?
— Планинските лъвове не са ли защитен вид? — попита Том, без да обръща внимание на ироничните отклонения на Райм. Той работеше за криминолога от дълги години, повече отколкото успяваха да издържат много семейни двойки, беше обръгнал и непробиваем за куршумите му, като вярна съпруга.
— Ха! Много смешно! Защитен вид.
Сакс мина зад стола на Райм и започна да масажира лекичко врата му, за да го подготви за процедурите. Тя беше висока и силна, в много по-добра форма от повечето детективи на нейната възраст в нюйоркската полиция, и въпреки че артритът често мъчеше коленете и долната част на краката, ръцете й бяха силни и здрави.
Двамата с Райм бяха облечени като за работа: той беше по черен анцуг и плетена тъмнозелена блуза. Тя бе свалила морскосиньото си сако, но панталоните й бяха в същия цвят. Носеше бяла риза с едно разкопчано копче при яката, откъдето се подаваше перлена огърлица. Глокът беше прикрепен високо на бедрото в специален полимерен кобур, удобен за бързо изваждане. До него имаше два магазина в отделни кобури и тейсър1.
Райм усети пулсирането на върховете на пръстите й; сензорите му за допир над четвъртия шиен прешлен — мястото на получената преди няколко години, когато едва се размина с фаталния край, фрактура на гръбнака — бяха изключително развити. Тогава той прецени, че операцията крие сериозен риск и избра различен метод на рехабилитация. С помощта на режим от изтощителни упражнения и масажи успя да раздвижи няколко пръста на ръката си. Можеше да си служи и с безименния пръст на другата ръка, който по някаква причина остана незасегнат от онази греда в метрото, която падна върху него и му счупи врата.