— Линията, която имам предвид, е дълга около един километър. Минава под централната и западната част на Харлем в посока към реката.
— Сигурна ли сте, че няма начин да прекъснете подаването?
— Не и преди да поправим прекъсвача в подстанцията, където е избухнал пожарът. Това ще ни отнеме около два часа.
— И смятате, че тази дъга може да бъде със силата на вчерашната?
— Най-малко.
— Добре. Ще видим какво може да се направи.
— Детектив Райм? Тъкър? — гласът й беше много по-мек.
— Да? — отзова се специалният агент.
— Съжалявам за поведението си вчера. Но наистина не вярвах, че някой от моите служители може да направи такова нещо.
— Разбирам — отвърна Макданиъл. — Важното е, че вече разполагаме с името му. Дано имаме късмет да го спрем, преди да са пострадали още хора.
Докато прекъсваха, Райм вече нареждаше:
— Мел, чу ли това? Горната част! Морнингстар Хейтс, Харлем. Открий ми възможна мишена. Музей, скулптор, каквото и да е!
После набра номера на временно изпълняващия длъжността шеф на Криминалния отдел в Куинс — пост, заеман от него преди инцидента, и го помоли да изпрати хора при затворената заради предизвикания пожар подстанция.
— И да донесат всичко намерено.
— Намерих възможна мишена — извика Купър и отдръпна слушалката от ухото си. — Колумбийският университет. Една от най-големите колекции от вулканични скали в страната.
Райм се обърна към Сакс и тя кимна.
— След десет минути съм там.
Двамата обърнаха едновременно погледи към цифровия часовник на компютъра пред Райм. Часът беше 11:29.
31
Амелия Сакс беше в градчето на Колумбийския университет в Северен Манхатън.
Току-що бе излязла от Катедрата по екология, където услужливата секретарка й бе обяснила:
— Не може да се нарече изложба, но имаме мостри от вулканична пепел, лава и други продукти от изригвания. Всеки път, когато някоя от студентските групи се върне от подобна експедиция, носи мостри и имаме много от тях.
— Тук съм, Райм — наведе се към микрофона тя и му предаде наученото за вулканичната пепел.
— В момента говоря с Анди Джесън — осведоми я той. — Трансмисионната линия върви под земята през целия път от Пето Авеню до Хъдсън. Най-общо казано, следва Сто и шестнайсета улица. Но вулканичната пепел означава, че е подготвил дъгата близо до университета. Какво има там, Сакс?
— Главно кабинети и университетски аудитории. Администрация.
— Всичко там би могло да е в опасност.
Сакс плъзна поглед отдясно наляво. Беше ясен свеж пролетен ден. Студентите се разхождаха наоколо, някои правеха сутрешния си джогинг, други бяха насядали по тревата и на стъпалата пред библиотеката.
— Не виждам наоколо възможна мишена, Райм. Сградата е стара, строена е, както изглежда, предимно от камък и дърво. Няма желязо, няма кабели, няма нищо от този род. Няма как да заложи капан и да нарани голям брой хора.
— Накъде духа вятърът? — попита Райм.
Сакс замълча и вдигна глава, за да прецени посоката.
— Струва ми се, че е на изток-североизток.
— Ти как мислиш? Надали би издухало тази пепел на километри от мястото. Най-много две преки.
— Съгласна съм с теб. Това се пада някъде в Морнингсайд Парк.
— Ще се свържа отново с Анди Джесън или с друг от „Алгонкуин“ и ще разбера къде минават захранващите кабели в този участък. И… Сакс?
— Какво?
Той се поколеба. Тя предположи — не, беше сигурна — че ще й каже да внимава. Но подобен коментар не беше от задължителните.
— Нищо — смънка той.
И затвори без предупреждение.
Амелия излезе пред един от входовете и тръгна по посока на вятъра. Пресече „Амстердам“ и пое на изток по една от улиците на Морнингсайд Хейтс към бежови блокове с апартаменти и редица от солидни къщи, строени от гранит и тухли.
Телефонът й завибрира и тя погледна дисплея.
— Райм? Какво има?
— Току-що говорих с Анди. Тя казва, че кабелите вървят на север около Сто и седемнайсета, после продължават на запад под парка.
— Всеки момент ще стигна до него. Не виждам… О, не!
— Какво има, Сакс?
Наближаваше обяд и Морнингсайд Парк беше пълен с народ. Деца, детегледачки, работници, студенти, музиканти… Бяха стотици, разхождаха се, разговаряха, наслаждаваха се на хубавото време. Тротоарите около парка също бяха пълни. Но броят на евентуалните мишени не беше единствената причина за възникналата у нея тревога.
— Райм! Цялата западна частна парка! По Морнингсайд Драйв!
— Какво?
— Разкопано е. Подменят главния водопровод. Има големи железни тръби. Господи, ако свърже линията с тях…
— Тогава дъгата ще удари цялата улица — довърши Райм. — Може да влезе във всяка сграда, всеки офис и близък магазин… Да засегне километри.