— Трябва да открия мястото на свързването. До скоро. Тя прибра телефона и тръгна към разкопаната улица.
32
Сам Ветър изпитваше смесени чувства към Ню Йорк.
Вече беше на шейсет и девет години, а досега не бе идвал в големия град. Но през цялото време си мечтаеше да осъществи това пътуване от Скотсдейл, където живееше през целия си живот. Рут, съпругата му, също искаше да го разгледа, но все ставаше така, че през отпуските неизменно се оказваха в Калифорния, Хаваите или Аляска.
Сега по ирония на съдбата първата му командировка след нейната смърт го бе довела именно в Ню Йорк и всички разходи по пътуването бяха платени предварително от фирмата.
Сам Ветър се радваше на възможността.
И тъгуваше, че Рут не е с него.
Той обядваше в елегантния ресторант на хотел „Батъри Парк“ заедно с колегите си, пиеше бира и обсъждаше предстоящата среща по въпроси, свързани с финансирането в строителния бранш.
Делови разговори. Уолстрийт. Спорт, предимно отборен. И малко индивидуален, но само за голф. Никой не обелваше и дума за тенис, неговата любима игра. Надал, Федерер… но в тениса нямаше такава битка. Темата за жените не беше на дневен ред; всички мъже тук бяха на възраст над средната.
Ветър се загледа през панорамните прозорци, опитвайки се да събере повече впечатления от Ню Йорк. Знаеше, че секретарката му и колегите щяха да го разпитват. Засега можеше да им каже това: наистина оживен, наистина богат, наистина шумен и наистина сив, въпреки ясното небе. Сякаш слънцето знаеше, че нюйоркчани нямат голяма нужда от светлината му.
Смесени чувства…
Част от тях бяха свързани с вината, породена от факта, че се забавляваше. Имаше намерение да гледа „Злите“, да сравни дали съвпада с версията на театър „Феникс“, вероятно щеше да гледа и „Били Елиът“, интересно му беше доколко съвпада с филма. После щеше да вечеря с двама от банкерите, с които се бе запознал тази сутрин; единият беше местен, другият — от Санта Фе.
Усещаше известна доза предателство в интересната си програма.
Рут, разбира се, не би имала нищо против.
И все пак.
Трябваше да си признае, че се чувства малко не на място тук. Неговата компания поемаше основната инфраструктура — фундамента, така да се каже — площадките, пътищата, тротоарите — не особено интересни, но необходими и полезни неща, фирмата му работеше бързо, беше ефективна и етична… в бизнес, лишен от тези качества. Но беше малка; другите участници в срещата бяха по-вещи в бизнеса, в регулаторните и законовите разпоредби. От отбора по бейзбол „Даймънбакс“ на Аризона и нюйоркския „Метс“ разговорът неусетно се прехвърли към лихвени проценти и високотехнологични системи и Ветър се смути. Обърна поглед към прозореца и се загледа в големия строеж до хотела; сигурно строяха голяма офис сграда или жилищен блок с апартаменти под наем.
Един работник привлече вниманието му. Беше с различно от останалите работно облекло — тъмносин комбинезон и жълта каска. На рамото си носеше навит кабел. Излезе от шахтата близо до работната площадка и се огледа с примигващи от слънцето очи. Извади мобилния си телефон и набра някакъв номер. После го затвори рязко, тръгна по тротоара и вместо да напусне, влезе по-навътре в строителната площадка. Изглеждаше уверен, вървеше с леко подскачаща походка. Каквото и да бе намислил, то явно му доставяше удоволствие.
Всичко изглеждаше съвсем нормално. Този приятел с комбинезона можеше да бъде самият Ветър преди трийсет години. Или един от неговите работници.
Ветър започна да се отпуска. Сцената го накара да се почувства повече у дома си: този приятел в синьото работно облекло, останалите с работните якета „Карчарт“, всички носеха по нещо — инструменти и различни материали — шегуваха се помежду си. Това го върна към собствената му фирма и към хората, с които работеше. Те бяха неговото семейство. По-възрастните — бели момчета, тихи и мършави, с почернели от слънцето лица, сякаш родени сред бетона, и по-новите — латиноамериканци, които не спираха да бъбрят, но работеха здраво, стараеха се повече и бяха горди с професията си.
Ню Йорк и хората, с които преговаряше в момента, в много отношения бяха близки с неговия свят и с хората там.
Отпусни се.
Очите му проследиха мъжа в тъмносиния комбинезон и жълтата каска, който премина през строителната площадка и изчезна в посока на съседната сграда. Беше някакво училище или университет. Сам Ветър прочете надписите на таблото отпред:
Състезание с пого стик — 1 май