— За колко време ще оправят… как го наричахте… прекъсвача в подстанцията, където избухна пожарът?
— Два-три часа. Онази линия все още подава ток. Нищо не можем да направим, за да го спрем, освен да прекъснем електричеството на половината град. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да. Искам да науча нещо повече за електрическите разряди. Изглежда, че Галт е свързал кабела към голяма линия, захранваща огромен район, и го е прикачил към главния водопровод, така че…
— Не, не. Не би могъл да направи това.
— Защо?
— Защото тръбите са в земята. В мига, когато електричеството докосне земята, ще стане късо съединение.
Райм се замисли за миг. После му хрумна друга идея.
— Може само да ни подвежда, а всъщност да е подготвил по-малка клопка на друго място. Колко волта му трябват, за да предизвика дъга?
— За сериозни разрушения са нужни сто и трийсет хиляди волта, но искра може да се произведе и с много по-малко напрежение. Номерът е, че то надминава капацитета на линията или на пренасящия кабел. Искрата прескача от този кабел на друг — това е фаза-фаза. Или в земята. Тогава е фаза-земя. С напрежението на домашния ток можеш да произведеш искра, но не и дъга. Там токът е около двеста волта. Но ако имаме четиристотин, да, възможна е малка дъга. Над шестстотин вероятността е много по-голяма. Но няма да се случи нищо сериозно, ако не достигнеш средните нива на високия волтаж.
— Но хиляда волта биха свършили работа, нали?
— Ако условията са подходящи, да.
Райм погледна към картата на Манхатън и се взря в точката, където беше Сакс сега. Новата информация увеличи многократно вероятните места на планираната атака.
— Но защо ме питате за дъгата? — зачуди се Сомърс.
— Защото — отвърна отчаяно Райм — Галт ще убие някого с нея след по-малко от час.
— Споменал ли е в писмото за електрическа дъга?
Райм се замисли и откри, че всъщност нямаше такова нещо.
— Не.
— Значи просто предполагате, че ще го направи по този начин?
Линкълн мразеше думата „предполагам“ и всичките й производни. Ядоса се на себе си и се замислили дали не бяха пропуснали нещо важно, като тръгнаха по пътя на предположението.
— Изплюй камъчето, Чарли.
— Волтовата дъга е голямо зрелище, но всъщност е един от най-малко ефективните начини за използването на електричеството като оръжие. Човек не може да я управлява, защото никога не е ясно къде ще завърши. Вижте какво стана вчера сутринта. Галт е имал за цел да вдигне във въздуха целия автобус, но пропусна. Искате ли да ви кажа как аз бих убил някого с електричество?
— Да, много искам — отвърна мигновено Райм и наведе глава към говорителя, за да не пропусне нещо.
34
През 1883 година Томас Едисон измислил въздушните линии, онези грозни далекопроводи в Ню Джърси, но първата изградена под улиците на долната част на Манхатън мрежа била около неговия генераторен пост на Пърл Стрийт. Тя имала общо петдесет и девет клиенти.
Някои техници не обичаха подземната мрежа — тъмната част, както я наричаха понякога — но Джоуи Барзан харесваше работата в тунелите. В „Алгонкуин“ беше само от две години, но работеше с електричеството вече десет години, откакто беше започнал работа на осемнайсет. В началото беше частен електротехник, после постъпи в компанията като чирак и бързо се издигна до помощник-техник. Искаше да продължи нагоре, да стане майстор и знаеше, че един ден ще бъде, но по-важното за момента беше, че работата в голямата компания му харесваше.
Какво по-престижно място можеше да намери от „Алгонкуин Консолидейтед“, една от най-големите електрокомпании в страната?
Преди половин час, докато работеха с партньора си, шефът им се обади и каза, че имало странно колебание в тока на метрото близо до Уолстрийт. Някои от линиите на метрото имаха собствени електрически генератори, миниатюрни версии на техния МОМ, но въпросната линия беше захранвана изцяло от ток на „Алгонкуин“. Компанията придвижваше 27 500 волта от Куинс до подстанциите в района, които намаляваха постъпателно напрежението до 625 волта за маршрут номер 3.
Един от измервателните уреди в подстанцията близо до метростанцията показваше, че в една част от участъка има спад в напрежението — не прекалено, за да наруши енергоподаването, но достатъчно, за да предизвика тревога, предвид инцидента на автобусната спирка вчера сутринта.
Колко ужасно! И най-лошото беше, че зад него стоеше служител на „Алгонкуин“. Рей Галт — шеф на аварийната група в Куинс.
Барзан беше виждал електрически дъги — всеки в бранша беше виждал поне веднъж спектакъла от светлинните фойерверки, експлозията, зловещото съскане — и оттогава си бе обещал никога да не поема риск с тока. Защитни ръкавици и ботуши, изолиращи пръти за работа с ток и без метал по себе си. Много хора си мислеха, че са по-умни от тока, но не можеха да го надхитрят. Както не можеха да го надбягат.