Сега, останал сам за малко, понеже колегата му се бе качил горе по работа, Барзан се огледа за нещо, което би могло да причини искра. Тук беше хладно и безлюдно, но не и тихо. Моторите над главата му бръмчаха и преминаващите мотриси тресяха земята като при земетресение. Да, тук определено му харесваше, сред кабелите и миризмата на топла изолация, гума и масло. Ню Йорк Сити беше кораб с толкова кабели отдолу, колкото и на повърхността. Той познаваше всяко местенце от него не по-зле от родния си Бронкс.
Линиите изглеждаха наред. Не можеше да си обясни какво е предизвикало колебанието. Да не би…
Той зърна нещо странно, което възбуди любопитството му, и спря.
„Какво е това?“ — зачуди се. Като всички електротехници, независимо дали работеха горе или в тъмната част, той познаваше територията си на пръсти и забеляза, че в дъното на задимения тунел има нещо необикновено. Някакъв кабел беше свързан с едно от таблата за прекъсвачите на линията за метрото. И вместо да върви надолу към захранващите кабели за метрото, този отиваше нагоре през тавана на тунела. „Свързан е професионално — прецени младият техник, — значи е сложен от човек от бранша. Но от кого? И защо?“
Той тръгна бавно натам.
Изведнъж спря. В дъното на тунела стоеше друг работник на „Алгонкуин“. Неочакваната среща изглежда го бе изплашила повече и от Барзан. Той не можа да го разпознае в сумрака.
— Здрасти — кимна към непознатия. Никой не подаде ръка. И двамата бяха с дебели защитни ръкавици за работа с жици под напрежение, така че жестът беше излишен.
Другият примига и изтри потта от челото си.
— Не очаквах да срещна някого.
— Аз също. Чу ли за проблемите с напрежението?
— Да.
Мъжът каза и още нещо, но Барзан не го чу. Зачуди се какво точно прави този приятел тук. Лаптопът му беше включен и той гледаше нещо на екрана. Естествено, всички електротехници ползваха лаптопи, цялата мрежа беше компютризирана. Но този не проверяваше нивата на напрежението, нито състоянието на прекъсвачите. На монитора имаше видеообраз. Изглеждаше като строежа над главите им. Сякаш гледаше картина от охранителна камера с добра резолюция.
Барзан погледна баджа на човека със знака на „Алгонкуин“ и прочете: „Реймънд Галт, старши техник по авариите“. По дяволите!
Дъхът му спря, докато си припомняше какво им бе казал сутринта диспечерът за Галт и стореното от него.
Разбра, че онзи кабел е свързан нарочно, за да произведе друга електрическа дъга.
„Спокойно“, каза си. В тунела беше тъмно и Галт не виждаше добре лицето му; имаше голяма вероятност да е пропуснал реакцията на Барзан. Компанията и полицията бяха направили изявление по радиото и телевизията преди половин час. Нищо чудно Галт да е слязъл в тунела преди часове и да не знае, че ченгетата го издирват.
— Време е за обяд. Не знам за теб, но аз умирам от глад — потупа корема си той, но веднага свали ръце. Реши, че не бива да преиграва. — Трябва да се качвам. Партньорът ми ще се чуди какво става с мен.
— Бягай тогава — отвърна Галт и се обърна отново към компютъра.
Барзан пое към близкия изход, като едва не хукна нагоре.
Трябваше да го направи.
В мига, когато обърна гръб, Галт се наведе и вдигна нещо от земята.
Барзан усети опасността, затича се, но Галт беше по-бърз. Обърна се в мига, когато тежкият стик от фибростъкло се изсвистя в дъга, преди да се стовари върху каската му. Ударът го повали и той падна върху мръсния под. Погледът му затърси кабела с напрежение 138 000 волта, когато престъпникът го удари още веднъж.
35
Амелия Сакс правеше това, което умееше най-добре.
Може би не най-добре.
Но това, което обичаше да прави най-много. И я караше да се чувства жива.
Шофираше.
Форсирайки метал и плът до границата на възможностите им, движейки се като стрела из градските улици — почти невъзможна задача, като се има предвид ужасния трафик — сливайки човек и машина в едно. Движеше се на зигзаг, за да се придвижва по-бързо. На места гумите поднасяха, но тя реагираше светкавично. Когато караш бърза кола, не изпускаш волана нито за миг. С такава кола човек не ходи на танци; той стиска, удържа, забавя и подава газ. Затова автомобили като нейния се наричаха „тежки“.
Нейната кола „Форд Торино Кобра 428“ от 1970, наследник на „Феърлейн“, беше с четиристотин и пет конски сили и с 447 въртящ момент. Сакс естествено имаше максималната за модела четиристепенна механична трансмисия, отговаряща най-добре на крака й. Скоростният лост беше тежък и трудно подвижен, ако не го нагласиш правилно, щеше да ти се наложи да даваш сериозни пари за поправка, включително и за изваждане на паднали зъбци от зъбно колело. Това не ти е днешната шестскоростна кутия, произвеждана за разглезени бизнесмени на средна възраст с блутуут в ухото и мисъл за предстоящата резервация в петзвезден ресторант за вечеря.