Кобрата хриптеше, ръмжеше и виеше, имаше много и различни гласове.
Сакс напрегна мускули. Докосна леко клаксона, но преди звукът да се разнесе и да предупреди мързеливия шофьор отпред за смяната на платната, тя вече го беше задминала.
Трябваше да си признае, че старото Шеви Камаро SS, наследство от баща й, й липсваше. Но то стана жертва на престъпника, когото преследваше в един неотдавнашен случай. Баща й често казваше, че човек не бива да се привързва прекалено много към колата си. Тя беше част от човека, но не беше синоним на човек. Не можеше да замести детето му, нито най-добрия му приятел. Буталата, гумите, цилиндрите и барабаните, както и сложната електроника бяха равнодушни и безчувствени, можеха да те предадат всеки момент. Дори да те убият. Огромна грешка беше човек да си мисли, че тази купчина желязо и пластмаса, мед и алуминий я е грижа за него.
„Душата на колата е човекът, Ами. Без човека тя е просто купчина желязо. Не го забравяй.“
Да, тя тъгуваше за своето камаро и вероятно винаги щеше да си спомня за него. Но в момента караше отличен автомобил, правен точно като за нея. Дори и онази емблема на камарото, която Пами бе свалила от шевито и в знак на почит я бе сложила на форда, й харесваше.
На пресечката натисна спирачка, бърза смяна пета — пръсти, за да форсира двигателя, поглед наляво, поглед надясно, изключване на амбреажа и педала за скоростта до долу. Скоростомерът отчете седемдесет. После вдигна осемдесетте и нагоре, към деветдесетте. Синята лампичка на таблото замига бързо като пулсиращо сърце, но тя изобщо не я забеляза.
В момента се намираше на магистралата в Уест Сайд, старото шосе 9А, на няколко километра от Хенри Хъдсън. Пътувайки на юг през познатото летище за хеликоптери, през Хъдсън Ривър Парк и яхтеното пристанище до сложния вход за Холандския тунел. Отдясно се виждаше сградата на финансовото министерство, после мина покрай някакъв строителен обект близо до далекопроводите и дори и в този напрегнат момент през ума й мина, че ако някъде беше заложена дъга, то щеше да е тук.
Сакс намали леко скоростта, кобрата зави към Батъри Плейс и полетя към лабиринта от улици през долната част на Манхатън. В ухото си имаше слушалка и прищракването й я разсея тъкмо когато задминаваше две таксита под шокирания поглед изпод тюрбана на сикха, собственик на едното.
— Сакс?
— Какво има, Райм?
— Къде си?
— Почти пристигнах.
Прежалвайки гумите, тя направи почти деветдесетградусов завой и се промъкна от дясната страна на един автомобил на милиметри от бордюра. Вече беше на Уайтхол Стрийт. Близо до „Стоун“. Райм бе разговарял с Чарли Сомърс и резултатите бяха изненадващи. Шефът на „Специални проекти“ бе казал, че Галт може да опита нещо различно от електрическа дъга; бил готов да се обзаложи, че ще пробва да увеличи напрежението на публично място така, че да убие повече минувачи. Щял да ги включи във верига и по някакъв начин да пусне тока през тях. Било по-лесно и много по-ефективно, както му обяснил изобретателят, и не му трябвало много високо напрежение.
Райм бе стигнал до заключението, че пожарът в горната част на града беше начин Галт да отклони вниманието им от истинската цел — вероятно в долната част или в центъра. После бе прегледал още веднъж списъка с източниците на вулканична пепел и бе насочил полицейските отряди към най-отдалечения от Харлем обект — колежа „Амстердам“. Училището беше общинско, специализирано в бизнес и офис администрация. Но Катедрата им по хуманитарни науки поддържаше геологична колекция, включваща вулканични продукти.
— Тук съм, Райм — каза Сакс, зави рязко и спря пред колежа, оставяйки по две черни следи на сивия асфалт.
Изскочи от колата още преди вдигнатата от гумите й прах да се разнесе. Миризмата на изгоряло й напомни за зловещата атмосфера в подстанция десет в Манхатън… и въпреки че се опита да го избегне, в паметта й се появи надупчената с червени и черни точки кожа на Луис Мартин. Докато тичаше към входа на училището, изпита благодарност към артрита си. Пронизващата болка в коленете успя да я отклони донякъде от ужасяващия спомен.