Той се отпусна и се наслади на движението на пръстите й по кожата си. Въпреки ниския процент на чувствителност усещането беше прекрасно. Погледна към безполезните си крака и затвори очи.
Том се вгледа в него.
— Добре ли си, Линкълн?
— Дали съм добре? Като оставим настрана факта, че търсеният от години престъпник ни се изплъзна отново и сега се крие във втория по големина метрополитен в тази част на хемисферата, съм направо супер.
— Не говоря за това. Видът ти не ми харесва.
— Прав си, не съм добре. Имам нужда от лекарство.
— Какво лекарство?
— Имам нужда от едно уиски. Ако пийна малко, веднага ще се оправя.
— Не е вярно.
— Искаш ли да проведем експеримент? Научен. Картезиански. Рационален. Кой би се противопоставил на това? Аз знам как се чувствам сега. Ще пийна едно уиски и ще ти докладвам за резултата.
— Не. Още е рано — заяви невъзмутимо Том.
— Вече е следобед.
— От няколко минути.
— По дяволите!
Райм се държеше рязко, както винаги, но под пръстите на Сакс част от грубостта му се изгуби. Няколко кичура от червената й коса се измъкнаха от стегнатата с черен ластик опашка и погъделичкаха лекичко врата му, но той не реагира. Загубил битката за малца, реши да забрави за Том, но болногледачът бързо си възвърна вниманието му с думите:
— Докато гледахте видеото, се обади Лон.
— Защо не ме извика?
— Защото каза никой да не те безпокои, докато говориш с Катрин.
— Добре, какво каза?
— Че пак ще се обади. Ставало дума за някакъв случай. Имали проблем.
— Така ли?
Новината изтласка на заден план случая с Часовникаря. Райм знаеше добре, че за лошото му настроение си има конкретна причина: скуката. Тъкмо беше приключил с анализа на доказателствения материал за едно сложно организирано престъпление и се питаше с ужас какво ще прави през следващите седмици. Надеждата за нова работа го ободри. За разлика от Сакс, която жадуваше за действие с ясни правила, той имаше нужда от проблеми, предизвикателства, заплетени случаи. Един от големите проблеми на инвалидите беше липсата на новини. Едни и същи неща, едни и същи хора, едни и същи действия… Същите банални фрази и уверения от същите лекари.
Постепенно започна да мисли за самоубийство. Това, което му спаси живота, в буквалния и преносния смисъл, беше връщането към голямата му страст — разрешаване на криминални случаи с научни методи.
Човек не може да скучае, когато е изправен пред загадка.
— Сигурен ли си, че си готов за нов случай? — настояваше Том. — Изглеждаш малко блед.
— Това е, защото напоследък не съм ходил на плаж.
— Добре де, просто питам. Ох, забравих да ти кажа, че Арлен Копецки ще намине. Къде искаш да го поканя?
Името звучеше познато, но остави в устата му объркващ вкус.
— Арлен кой?
— Той е от онова сдружение на инвалидите. Във връзка с наградата. Иска да ти я връчи.
— Точно днес ли?
В главата му изникна неясен спомен за някакво телефонно обаждане. Той рядко обръщаше внимание на шума около себе си, освен ако не беше свързано със случая, по който работеше в момента.
— Ти го определи за днес. Каза, че ще се срещнеш с него.
— Ох, да, защото адски се нуждая от тая награда. Какво ще я правя? Преспапие! Я ми кажи, познаваш ли някого, който ползва такова нещо? Ти самият използвал ли си някога преспапие?
— Линкълн, тя ти се дава, защото с дейността си вдъхновяваш младите хора с двигателни проблеми да продължат живота си.
— Мен никой не ме е вдъхновявал като млад. Пък виж, че оцелях.
Което не беше съвсем вярно — онова с вдъхновението, де — но Райм винаги започваше да се заяжда, когато го отвличаха от работата му, особено ако беше свързано с посещение от вежливост.
— Половин час, Линкълн.
— Нямам толкова свободно време.
— Късно е да отказваш. Той вече пътува насам.
Понякога му беше невъзможно да надделее над помощника си.
— Ще видим.
— Копецки не ти е придворен, няма да потрива крака и да чака кралят да благоволи да го приеме.
Райм обичаше метафорите.
Но в този момент телефонът иззвъня и когато зърна на екрана номера на детектив-лейтенант Лон Селито, всички мисли за награди и кралски почести изчезнаха.
Той използва пръста на лявата си ръка, за да отговори.
— Лон?
— Линк, слушай, имам нещо за теб — гласът му прозвуча тревожно и съдейки по страничния шум и микрофонията, явно караше колата нанякъде с пълна скорост. — Изглежда, имаме работа с терористи.