До един часа оставаха десет минути.
36
— Какво става? — обърна се Сам Ветър към сервитьора.
Заедно с останалите си колеги той гледаше евакуацията на хората в училището и на работниците на строежа до хотела.
Полицейските коли и пожарните виеха тревожно.
— Безопасно е, нали? — попита един клиент от другата маса. — Имам предвид, тук?
Човекът явно нямаше представа къде е безопасно и къде не. Но Ветър беше професионалист и потърси аварийните изходи.
Един от колегите на масата, банкерът от Санта Фе, попита:
— Чухте ли за вчерашния инцидент? Експлозията в онази електрическа подстанция? Може да е свързано с това тук. По телевизията говореха за терористи.
Ветър бе чул нещичко по новините, но не знаеше подробности.
— Какво е станало?
— Някакъв бърникал из мрежата. Онази на електрическата компания — обясни инвеститорът и кимна по посока на прозореца. — Може да е подготвил същото и в училището. Или на строежа.
— Но не при нас, нали? — разтревожи се друг клиент. — Не и в хотела.
— Не, не в хотела — усмихна се сервитьорът и изчезна бързо. Ветър се запита към кой ли от изходите е хукнал.
Хората наставаха от местата си и се приближиха до прозорците. Ресторантът предлагаше добра видимост към шоуто.
— Не, не са терористи — чу зад себе си Ветър. — Казват, че бил някакъв недоволен служител. Работел за компанията. Показаха снимката му по телевизията.
Изведнъж в ума на Ветър светна червена лампичка и той попита своя познат бизнесмен:
— Знаете ли как изглежда?
— Бил към четирийсетте. Носел работно облекло с емблемата на компанията и жълта защитна каска. Дрехите са сини.
— Боже мой! Мисля, че го видях. Преди малко.
— Какво?
— Видях работник в син комбинезон и жълта каска. Носеше на рамо навит кабел.
— Трябва да кажете на полицията.
Ветър стана. Тръгна към изхода, но спря и бръкна в джоба си. Разтревожи се да не би новите му познати да си помислят, че иска да ги подхлъзне със сметката. Беше чувал, че нюйоркчани са много подозрителни към непознати хора, а не искаше първите му стъпки в бизнеса на големия град да бъдат помрачени от нещо такова. Извади десетачка за бирата и сандвича си, но бързо си спомни къде се намира, и бръкна за двайсет.
— Сам, не се тревожи за парите сега! Бързай!
Той се опита да си спомни къде точно беше шахтата, откъдето бе излязъл човекът, и къде бе застанал да говори по телефона, преди да влезе в училището. Ако си припомнеше в колко часа бе проведен телефонният разговор, може би щеше да помогне на полицията да проследи връзката.
Мобилната компания щеше да им каже с кого е разговарял.
Той забърза надолу по ескалатора, като взимаше по две стъпала наведнъж, после изтича във фоайето. Зърна застаналия близо до рецепцията полицай и отиде при него.
— Извинете ме, полицай, но току-що чух… че търсите някакъв служител в електрическа компания. Виновникът за вчерашния взрив, нали?
— Точно така, господине. Да не би да знаете нещо за него?
— Мисля, че го видях. Но не съм сигурен… Може да не е бил той. Реших, че трябва да ви го кажа.
— Почакайте.
Полицаят вдигна радиостанцията си и заговори:
— Патрул седем-девет-осем-седем-три до командния пост. Мисля, че открих свидетел. Вероятно е видял заподозрения, ка.
— Прието — изпращя в спикера. — Изчакай… Добре, седем-девет-осем-седем-три. Стоун Стрийт. Детектив Симпсън иска да говори с него, ка.
— Прието. Седем-осем, ка.
После се обърна към Ветер и каза:
— Излезте през главния вход и се обърнете наляво. Там има детектив. Жена. Тя ви очаква.
— Докато прекосяваше забързано фоайето, Ветър си помисли: „Ако мъжът е още тук, може би ще го хванат, преди да нарани друг човек. За пръв път съм в Ню Йорк, а виж какъв късмет. Снимката ми може да се появи във вестниците. И аз да стана герой. Какво ли би казала Рут?“
37
— Амелия! — извика я Нанси Симпсън от другия тротоар. — Имам свидетел. Бил е в съседния хотел.
Сакс забърза към Симпсън и тя я посрещна с думите:
— Идва към нас.
Сакс предаде информацията на Райм по предавателя.
— Къде са видели Галт? — попита бързо той.
— Не знам още. Всеки момент ще разбера. Свидетелят идва към нас.
Двете със Симпсън забързаха към хотела да посрещнат свидетеля. Сакс хвърли един поглед към стоманения скелет на строящата се сграда. Работниците се изнасяха бързо от площадката. До крайния срок оставаха няколко минути.
В същия миг чу зад гърба си мъжки глас:
— Полицай? Детектив?
Обърна се и видя вицепрезидентът на „Алгонкуин“ Боб Кавано да тича към тях. Едрият мъж дишаше тежко, по лицето му се стичаше пот. Изразът на лицето му казваше: „Извинявайте, но забравих името ви!“