След като приключи с всичко, набра номера на Райм и му съобщи фактите.
— Връщай се по най-бързия начин. Тези доказателства ни трябват.
— Рон откри ли нещо?
— Според Лон Селито, нищо интересно. Хм. Чудя се какво прави още там това момче. Трябваше отдавна да се е върнал.
Нетърпението му беше очевидно.
— Тръгвам след няколко минути. Искам първо да поговоря с онзи свидетел. Обядвал е в хотела и е забелязал Галт. Надявам се да ни каже нещо важно.
Те прекъснаха. Сакс излезе от тунела и видя Нанси Симпсън във фоайето на хотела. Опразнено от хората, то изглеждаше много по-просторно. Сакс тръгна към една от неоградените от жълтата лента на полицията въртящи се врати, но се спря навреме. Обърна се и влезе през счупения прозорец.
Посивялото лице на Симпсън говореше красноречиво, че тя все още е под въздействието на случилото се.
— Току-що говорих с Бо. Не успях да открия откъде точно е излязъл Галт. При положение, че токът е спрян, може да е тръгнал по линията на метрото към Кенъл Стрийт и да се изгуби някъде из Чайнатаун. Никой не знае.
Погледът й попадна върху следите от кръв и огън, очертали телата на жертвите по мраморния под.
— Каква е равносметката?
— Пет трупа и засега единайсет сериозно ранени. Изгарянията са от трета степен.
— Разпита ли хората?
— Да. Но никой не е видял нищо. Повечето от клиентите на хотела просто изчезнаха. Дори не са уведомили регистратурата.
И ядосано й обясни, че са си грабнали жените, децата, колегите и куфарите и са офейкали на мига. Хората от хотела не направили нищо, за да ги спрат. Половината от персонала също изчезнал.
— Какво става с нашия свидетел?
— Опитвам се да го издиря. Открих хората, с които е обядвал, и те потвърдиха, че наистина е видял Галт. Затова е важно да го намерим.
— Как се казва?
— Сам Ветър. От Скотсдейл. Тук е на бизнес среща. За пръв път е в града.
Един от патрулиращите полицаи се приближи и ги заговори:
— Извинете, чух, че споменавате името Сам Ветър.
— Да, Сам Ветър.
— Той дойде при мен във фоайето и каза, че има някаква информация за Галт.
— Къде е сега?
— О, не знаете ли? — погледна ги тъжно полицаят. — Той е сред жертвите. Беше на въртящата се врата. Мъртъв е.
41
Амелия Сакс се завърна с доказателствата. Щом влезе в къщата, Райм сбърчи нос. Тя носеше със себе си отвратителна воня на изгоряла коса, изгоряла гума, изгоряла плът. Някои хора смятаха, че обонянието му се изостря за сметка на парализираното му тяло. Райм не беше сигурен, че двете са свързани, но при всички случаи долавяше миризмите отдалече.
Той огледа събраните от Сакс и колегите от криминалния отдел материали и при мисълта за това, което може би щяха да му разкажат, потръпна нетърпеливо.
Докато Сакс подреждаше всичко върху работната маса, той попита:
— Полицията откри ли откъде е напуснал тунела?
— Не. Няма и следа от него. Нищичко — отвърна тя и се огледа. — Къде е Рон?
Райм й каза, че полицаят още не се е върнал.
— Звънях, пращах съобщения, но никакъв отговор. Последния път ми каза, че е разбрал какъв е мотивът на Галт, но не се впусна в подробности. Какво става, Сакс?
Докато говореха, той улови зареяния през прозореца поглед и застиналото й лице.
— Направих грешка, Райм. Изгубих време да евакуирам строежа и училището. Не отгатнах мишената.
Тя му каза, че Боб Кавано ги е насочил към хотела.
— Ако бях помислила по-добре, можех да ги спася — въздъхна дълбоко тя.
Отиде до бялата дъска и решително написа:
Отдолу записа и имената на жертвите: семейство — мъж и жена, бизнесменът от Скотсдейл, Аризона, един писател и един рекламен агент от Германия.
— Можеше да са много повече. Чух, че си разбила стъклата на прозорците и си извадила много хора оттам.
Тя само вдигна рамене.
Райм знаеше, че „какво щеше да стане, ако“ не влизаше в работата на полицията. Правиш, каквото можеш, даваш всичко от себе си и толкова.
Но и той чувстваше същото като Сакс — вътрешно беснееше, че въпреки надпреварата с времето и отгатването на района на атаката те не само че не успяха да спасят хората, но изпуснаха Галт.
Но Райм не беше толкова разстроен. Хората на закона и реда се виняха при всяка своя грешка, но Сакс винаги се кореше най-много. Той можеше да й каже, че без нейната намеса щяха да загинат много повече хора. Че благодарение на нея Галт вече знаеше, че е идентифициран и издирван из целия град. И това може би щеше да го накара да спре с атаките и да се предаде. Но всичко това беше равносилно на снизходително потупване по рамото. Ако някой започнеше да успокоява него по този начин, той не би си направил труда да го слуша.