— За компютър ли?
— Човекът не знае. Бил разочарован. Казва, че щял да открадне кутията, ако в нея е имало нещо лесно за продаване.
— И сега щеше да е мъртъв.
— По тази причина се съгласи с удоволствие да остане в затвора за известно време. Говорих с Родолфо. Иска да му се обадиш.
— Разбира се.
Райм благодари на Данс и затвори. После набра телефона на командир Родолфо Луна в Мексико Сити.
— Ах, капитан ПЕН Райм. Току-що говорих с агент Данс. Тази загадка с числата…
— Да не би да е адрес?
— Вероятно да. Но… — липсата на ентусиазъм трябваше да означава, че в един осеммилионен град на човек му трябват повече от две числа, за да открие определен адрес.
— При това може да са свързани, но може и да не са.
— А може и да не са адреси.
— Да — каза Райм. — Имат ли някаква връзка с двете места, на които е засечен Логан?
— Нямат.
— А онези жилищни сгради? И офисите?
— В момента Артуро Диас и хората му разговарят с наемателите. Обясняват им ситуацията. Легитимно пребиваващите там фирми не могат да повярват, че са в опасност. Нелегалните елементи също не вярват, но по други причини. Те са по-добре въоръжени от нашите хора и не мислят, че някой би имал смелостта да ги нападне.
Петстотин и седемдесет и триста седемдесет и девет…
Телефонен номер? Координати? Част от адрес?
Луна продължи:
— Уточнихме маршрута на камиона от летището до центъра на града. Спрели са ги веднъж за превишена скорост. Но вие сигурно сте чували за нашата пътна полиция. Таксата е била платена на мига и никой не е задавал допълнителни въпроси. Артуро докладва, че двамата полицаи — между другото, те са уволнени веднага и вече си търсят нова работа — са идентифицирали нашия Часовникар. В камиона са били само той и шофьорът, и естествено нашите момчета не са си направили труда да поискат документите му. Отзад не е имало нито контрабандни стоки, нито друг съмнителен товар като евентуална следа. Така че не ни остава друго, освен да насочим вниманието си към сградите, към които, поне така ми се иска, той е насочил своето. Моля се…
— В момента да не пътува към истинската си жертва, някъде на пет километра от онова място.
— В общи линии, да.
— Имате ли някаква идея за какво може да му е онази печатна платка в кутията за Логан?
— Аз съм войник, капитане, не хакер. Нито съм на шестнайсет години. Затова е съвсем естествено да си мисля не за част от хардуер, а за дистанционен детонатор на експлозиви. Брошурата вероятно съдържа инструкции.
— Да, и на мен ми мина през ума.
— Сигурно не е искал да пътува с такова устройство в джоба си. Много по-логично е да го получи или да го направи тук. Чувам, че при вас положението е напечено. Какво, терористи ли се оказаха?
— Не знаем още.
— Ще ми се да можех да помогна.
— Благодаря ви за това, командире. Но засега е по-добре да се съсредоточите върху Часовникаря.
— Добър съвет — каза Луна и произведе звук, нещо средно между ръмжене и смях. — Ах, къде по-лесно е да започнеш случая с един-два трупа! Мразя, когато жертвите са още живи и не мога да ги идентифицирам.
Райм се усмихна. Беше напълно съгласен с колегата си.
44
В два и четирийсет следобед шефът на охраната на „Алгонкуин Консолидейтед“ Бърнард Уол вървеше по една улица в Куинс на връщане от разследването си. Неговото разследване за неговата компания, номер едно сред доставчиците на електрическа енергия за източната, а може би и за цялата северна мрежа в Америка.
Уол много искаше да помогне. Особено сега, след ужасната атака в хотел „Батъри Парк“.
Когато чу онази жена, детектив Сакс, да споменава за гръцка храна, той веднага си състави стратегически план.
Нарече го „микро разследване“. Беше чел нещо подобно или пък бе гледал по „Дискавъри Ченъл“. Нещата в едно разследване много често опираха до дребните, уж незначителни детайли. Остави геополитиката и тероризма. Хвани се за отпечатък или за косъм и разплитай нататък. Докато стигнеш до престъпника. Или пък се окажеш в задънена улица. Тогава хващай в другата посока.
И той се зае със своята мисия — да провери всички близки гръцки ресторанти в квартал „Астория“ в Куинс. Така научи, че Галт обича гръцката храна.
И буквално преди половин час удари джакпота.
Една сервитьорка на име Соня, много привлекателно момиче, си заработи двайсет долара, като му каза, че през изминалата седмица един мъж с тъмни панталони и риза, каквито носи средният управленски състав в „Алгонкуин Консолидейтед“, е обядвал два пъти при нея. Ресторантът се казваше „При Лени“, известен със своята мусака, октопод на грил… и, най-важното — домашно приготвена тарама. Поднасяха я в купички на всеки поръчал си обяд или вечеря клиент, заедно с домашна питка и лимон.