Соня не беше готова да се закълне, но когато й показа снимката на Реймънд Галт, тя каза: „Да, да, изглеждаше точно така.“
Мъжът бил онлайн през цялото време. Имал лаптоп марка „Сони“. Забелязала, че другата храна почти не погледнал, но си изял тарамата.
През цялото време онлайн…
Уол беше убеден, че има някакъв начин да се проследи какво е търсил в интернет този господин или на кого е изпратил имейл. Той следеше редовно онова шоу за разплитане на криминални случаи и всички телевизионни детективски сериали и така продължаваше безплатно обучението си, защото искаше да си върши работата още по-добре. Имаше и друга вероятност: полицията да открие идентификационния номер на компютъра на Галт и по него да го проследи до скривалището му.
Соня му каза още, че убиецът е провел няколко телефонни разговора.
Това беше интересно. Галт беше самотник. Нападаше хората, защото беше ядосан на виновната за болестта му електрическа компания. Тогава на кого се обаждаше? На съучастник? Но защо му е съучастник? Тези въпроси също трябваше да намерят своите отговори.
Докато бързаше към кабинета си, Уол обмисляше бъдещите си действия. Естествено, трябваше да уведоми полицията възможно най-бързо. Сърцето му подскочи радостно при мисълта, че ще бъде част от заловилия убиеца екип. И кой знае, можеше дотолкова да впечатли детектив Сакс, че тя да му уреди интервю за работа в полицията.
„Но чакай малко, не се самозабравяй! — нахока се сам. — Просто направи всичко, както трябва, после ще мислиш за бъдещето. Обади се на всички — на детектив Сакс, Линкълн Райм и другите: на федералния агент Макданиъл и на онзи лейтенант от полицията, Лон Селито. И, разбира се, на госпожица Джесън.“
Щастлив и окрилен, той забърза към комините на „Алгонкуин Консолидейтед“, с къдрещ се над тях червен и сив дим. Онези проклети протестиращи отново бяха пред сградата. Достави му удоволствие да си представи как полицаите ги заливат с водни струи. Или ги нападат с електрошоково оръжие. Компанията производител имаше нов модел тейсър, можеше така хубавичко да ги разтърси, че да уталожи страстите им за дълго.
Тъкмо се усмихваше, докато си представяше как танцуват наоколо, когато един мъж го хвана отзад.
Уол изохка и извика ядосано.
В същия момент усети дулото на пистолет да се притиска до дясната му буза и някой прошепна в ухото му:
— Не се обръщай!
Дулото изчезна, за да се премести на гърба му. Гласът му нареди да тръгне по тясната уличка между затворен магазин за автомобилни части и някакъв склад.
— Прави каквото ти казвам, Бърни — изсъска онзи в ухото му, — и няма да те нараня.
— Познаваме ли се?
— Аз съм, Рей.
— Рей Галт? — сърцето на Уол заби като обезумяло в гърдите. Изплаши се, че ще припадне. — Ох, човече! Какво…
— Шшт. Продължавай да вървиш.
Те изминаха към сто и петдесет метра по уличката, после завиха зад един ъгъл и се оказаха в тъмна алея.
— Лягай по лице. Ръцете встрани.
Уол се поколеба, измисли си нелепа причина — щеше да съсипе костюма си, а с такава гордост го облече тази сутрин, защото беше много скъп. „Винаги се обличай по-добре, отколкото изисква професията ти“, казваше баща му.
Четирийсет и петкалибровият пистолет се заби в гърба му и той се стовари като камък върху мръсната решетка.
— Повече няма да вляза в ресторанта на Лени, Бърни. Или мислиш, че съм глупак?
Което му подсказа, че Галт го е следил.
„А аз изобщо не забелязах! Боже, а се глася да ставам ченге!“ — помисли си Уол.
— Освен това аз не използвам тяхната интернет връзка. Влизам с връзка от мобилен телефон.
— Ти уби онези хора, Рей. Ти…
— Не съм ги убил аз. „Алгонкуин“ и Анди Джесън ги убиха. Защо тя не ме послуша? Защо не изпълни искането ми?
— Искаха да го направят, Рей. Но нямаха достатъчно време да затворят мрежата.
— Глупости!
— Чуй ме, Рей. Ела на себе си. Това, което правиш, е лудост.
Горчив смях.
— Лудост? Мислиш ме за луд, така ли?
— Нямах предвид това.
— Аз ще ти кажа кой е луд, Бърни: електрическите компании. Те горят газ и петрол и съсипват цялата планета. А токът по далекопроводите и кабелите убива децата ни. Само защото ние си обичаме нашите миксери, сешоари, телевизори и микровълнови печки… Ето това е лудост, Бърни, не мислиш ли?
— Да, разбира се, прав си, Рей. Съжалявам, много съжалявам, приятел. Аз… нямах представа какво ти е дошло до главата. Да знаеш, че ти съчувствам.