— Наистина ли, Бърни? Наистина ли го мислиш или просто се опитваш да си спасиш задника?
Пауза.
— По малко и от двете, Рей.
За негова изненада убиецът се засмя.
— Това е честен отговор. Може би единственият честен отговор, даден от служител на „Алгонкуин“.
— Виж, Рей, аз просто си върша работата.
Думите му бяха израз на страх и слабохарактерност и той се намрази за това. Но си помисли за своята съпруга, трите деца и за майка си, която живееше с тях в Лонг Айлънд.
— Аз нямам нищо против теб, Бърни.
Чувайки това, Бърни реши, че е мъртвец. Опита се да не заплаче. Попита с треперещ глас:
— Какво искаш?
— Искам да ми кажеш някои неща.
Кодът за охранителната система в дома на Анди Джесън? Гаражът, където оставяше колата си? Бърни не знаеше нито едното, нито другото.
Но искането на убиеца беше съвсем различно.
— Искам да знам кой ме преследва.
— Кой… — запелтечи Бърни. — Ами… полицията, ФБР… Националната сигурност… как… кой, всички. Стотици са.
— Кажи ми нещо, което не знам, Бърни. Искам имена. И от „Алгонкуин“. Знам, че някой отвътре им помага.
Уол беше готов да се разплаче.
— Не знам, Рей.
— Разбира се, че знаеш. Нали говорят с теб?
— Не мога да направя такова нещо, Рей.
— Едва не провалиха атаката в хотела. Как са разбрали? Бяха на косъм да ме хванат. Кой стои зад това?
— Не знам. Те не споделят с мен. Аз съм само охранител.
— Ти си шеф на охраната, Бърни. Разбира се, че говорят с теб.
— Не, аз наистина…
Той усети два пръста да измъкват портфейла от джоба му.
О, не! Не…
Галт прочете адреса на Уол и върна портфейла.
— Каква е силата на тока в дома ти, Бърни? Двеста ампера?
— Недей така, Рей. Семейството ми не ти е направило нищо.
— Аз също не съм направил нещо лошо на някого, но въпреки това се разболях. Ти си част от системата, която ме разболя, и твоето семейство се възползва от тази система… Та, казваш, двеста ампера? Не е достатъчно за дъга. Но душът, ваната, кухнята… Мога просто да шунтирам бушоните и цялата ти къща ще се превърне в огромен електрически стол. Хайде, Бърни, говори.
45
Фред Делрей вървеше из една от широките улици на Ийст Вилидж. Мина покрай редица от цъфнали гардении, покрай магазин за кафе, магазин за облекло…
Виж ти, виж ти! Триста двайсет и пет долара за една риза! Без костюма, вратовръзката и обувките?
Продължи покрай друга витрина с модерни машини за еспресо, художествена галерия с надути до небето цени и магазин за луксозни обувки, с каквито момичето трябваше да тръгне в четири часа сутринта, за да стигне от една дискотека до друга.
Колко много се бе променил Вилидж от времето, когато започна работа като федерален агент!
Промяна…
Някога тук беше като на карнавал, купонът никога не свършваше, всичко беше цветно и шумно, отвсякъде се чуваше смях, притиснати един до друг влюбени двойки си говореха тихичко, целуваха се или се караха, по улиците винаги беше пълно с народ. Винаги. Двайсет и четири часа в денонощието. Сега тази част от градчето приличаше на безличен декор от безконечен сериал.
Сега всичко беше различно. И причината не беше само в парите или в загрижения поглед на адвокатите и юристите, които постепенно бяха населили тази част на града, нито в картонените чаши за кафе, заместили евтиния порцелан.
Не, не това виждаше Делрей.
Това, което се набиваше в очите му, бяха проклетите мобилни телефони. Всички държаха в ръка апарати, всички говореха, чатеха… и, Божичко наш и Исусе Христе, двама туристи пред него използваха джипиес, за да намерят някакъв ресторант!
В шибания Ийст Вилидж!
Сенчестата зона.
Навсякъде виждаше доказателства, че светът, който до вчера наричаше свой, сега беше на Тъкър Макданиъл. През деня Делрей изнасяше тук своите представления — бездомник, сводник, дилър. Особено му допадаше ролята на сводник, обичаше да се облича с цветни ризи — лилави и зелени. Не защото го влечеше греховният бизнес — той впрочем не беше федерално престъпление — а защото знаеше как да се впише в средата.
Хамелеон.
Фред се вписваше отлично в подобни места. Което означаваше, че успяваше да развърже езиците на хората.
Но сега по улицата имаше повече телефони, отколкото хора. И всяка една от тези шибани машинки — в зависимост от вкуса и настроението на федералния магистрат — би могла да бъде подслушана и да донесе информация, която Делрей щеше да събира дни наред. Дори и да не ги подслушваха, пак имаше начин да измъкнат данните от тях.
Чисто и просто.
„Прекалено чувствителен си станал напоследък, Фред“ — каза си, използвайки рядка за речника му дума. Скоро зърна пред себе си „Кармела“ — грохнала сграда, служила някога за склад и постепенно превърнала се в остров на старите традиции. Влезе и седна на една очукана от годините маса. Поръча си обикновено кафе, нищо че в менюто имаше еспресо, капучино и лате. Тук винаги предлагаха всички видове кафе. Още преди да се появи веригата „Старбъкс“.