Бог да благослови „Кармела“.
Той се огледа и си отбеляза, че от десетината посетители само двама имаха клетъчни телефони.
Това беше светът на Мамето зад тезгяха, а нейните синове обслужваха масите, и дори в този час на деня — ранния следобед — клиентите навиваха спагетите около вилиците си, а сосът беше оранжев, не като онзи в супермаркетите — кървавочервен. И пиеха вино от малки тумбести чаши. Всички разговаряха оживено, размахваха ръце, жестикулираха.
Гледката го успокои. Той вярваше, че това е правилният начин да се живее. Вярваше в уверенията на Уилям Брент. Днес вече трябваше да получи нещо, поне нещичко, срещу онези дяволски сто хиляди долара. Достатъчна му беше и една съвсем тънка нишка. Той беше майстор по нишките. Умееше да изплете цяла дреха от една-единствена, подадена му от информатора бримка, който обикновено дори не подозираше, че държи в ръцете си злато.
Един-единствен сигурен факт, водещ до Галт. Или до мястото на следващата му атака. Или до онази тайнствена „Справедливост за…“
Този факт, тази находка, тя щеше да спаси… да реабилитира и него — федералния агент от старата школа, за когото нямаше сенчести зони.
Делрей отпи от кафето и хвърли поглед към часовника си. Точно три часът следобед. Не помнеше Брент да е закъснявал някога, дори и с шейсет секунди. („Безполезно е да избързваш или да закъсняваш — му бе казал веднъж той. — И много опасно“)
Минаха четирийсет и пет минути, но от Брент нямаше и следа. С каменно лице Фред Делрей провери съобщенията си още веднъж. Нищо. Набра номера на информатора си за шести път и за шести път чу безстрастният глас да го приканва да остави гласово съобщение.
Изчака още десет минути, опита още веднъж, после се обади на свой приятел, служител в компания мобилен доставчик и научи, че батерията е била извадена от телефона на Брент. Единствената причина да я извади, естествено беше, за да се предпази от проследяване.
До масата му приближи млада двойка и момичето го попита дали има свободен стол. Но явно погледът му я изплаши, защото двамата се отдръпнаха бързо, а момчето дори и не помисли да се прави на рицар.
„Брент избяга. Ограби ме и изчезна. А беше толкова убедителен, толкова сигурен.“
Гаранции ли? Глупости!
Сто хиляди долара… трябваше да усети, че нещо не е наред, когато Брент настоя за такава огромна сума, при положение, че носеше изтъркан костюм и скъсани чорапи.
Къде ли бе решил да прекара старините си: на Карибите или в Южна Африка?
46
— Имаме ново писмо.
Мрачното лице на Анди Джесън плуваше на екрана пред Райм. Двамата разговаряха чрез конферентна видеовръзка. Косата на президента на „Алгонкуин“ беше твърда, с прекалено много лак по нея и той прецени, че или беше прекарала нощта в централата, или не се е къпала сутринта.
— Още едно?
Райм хвърли бърз поглед към Лон Селито, Купър и Сакс, замръзнали в различни пози и настроения около работната маса.
Дебелият детектив грабна кифла от донесената от Том табла със закуски, лапна наведнъж половината и каза възмутено:
— Още не можем да се съвземем от последната му атака, а той вече е подготвил друга?
— Предполагам, че се е ядосал, понеже не му обърнахме внимание — отвърна Джесън.
— Какво иска сега? — попита Селито, почти едновременно с Райм, който изръмжа към микрофона:
— Искам писмото тук възможно най-скоро.
Джесън отговори първо на Райм:
— Дадох го на агент Макданиъл. Той пътува към вас.
— Какъв е срокът?
— Шест часа следобед.
— Днес?
— Да.
— Господи! — измърмори Селито. — След два часа.
— Какво е искането му? — попита Сакс.
— Иска да спрем ДК — директния ток — цялото подаване към другите мрежи в Северна Америка за един час, като започнем в шест часа. Ако не го направим, ще загинат още хора.
— Какво означава това? — попита Райм.
— Нашата линия е известна с името Североизточна интер връзка и „Алгонкуин“ е най-големият доставчик на електроенергия в нея. Ако компания от друга мрежа има нужда от ток, ние й го осигуряваме. Ако се намират на разстояние повече от шестстотин километра, използваме постоянен ток, не променлив. Излиза по-евтино. Така зареждаме обикновено малки електрически компании в провинцията.