— Какъв е смисълът на подобно искане? — запита Лон Селито.
— Не знам защо му е това. За мен няма никаква логика. Вероятно си мисли, че така намалява риска за хората, които живеят около трансмисионните линии, да се разболеят от рак. Но според мен около тях живеят не повече от хиляда души.
— Не е задължително исканията му да са разумни — отбеляза Райм.
— Така е.
— Можете ли да изпълните това искане?
— Не. Това е невъзможно. Проблемите са същите като с мрежата в Ню Йорк, само че щетите ще бъдат по-големи. Тук имаме и директно захранване на военни и научноизследователски бази. От Националната сигурност твърдят, че ако спрем тока, това ще застраши сигурността на страната. Военните са на същото мнение.
— И вероятно ще загубите милиони долари — подметна Райм.
Настъпи кратка пауза.
— Да, това е истина. Ще нарушим стотици договори. Ще бъде истинско бедствие за компанията. Но всичко това е хипотетично. За даденото ни време ние не можем чисто физически да изпълним условието му. Да затвориш верига със седемстотин хиляди волта напрежение не е като да изгасиш лампата с натискане на ключа.
— Разбрах — каза Райм. — Как получихте писмото?
— Галт го е предал по един от нашите служители.
Райм и Сакс се спогледаха.
Джесън им обясни, че е предадено на шефа на охраната Бърнард Уол, когато той се връщал от обяд.
— Той там ли е в момента? — попита Сакс.
— Изчакайте минута да видя какво е положението — отвърна Джесън. — Преди малко го разпитваха от ФБР. Ще проверя дали са свършили.
— Дори не са си направили труда да ни уведомят, че ще говорят с него — прошепна Селито. — Сигурно е нейна инициатива.
След няколко минути на екрана се появиха широките рамене на Бърнард Уол. Той седна до Анди Джесън. Кръглият му черен скалп блесна на светлината.
— Здравейте — поздрави го Сакс.
Той кимна и красивото му лице се раздвижи.
— Добре ли сте?
— Да, детектив.
Но Райм видя, че човекът не е добре. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите и избягваха да гледат в камерата.
— Разкажете ни какво стана.
— Връщах се от обяд. Галт опря в гърба ми пистолет и ме заведе в една странична уличка. Пъхна в джоба ми писмо и ми нареди да го предам на госпожица Джесън. После изчезна.
— И това беше всичко?
Уол се поколеба, после отвърна:
— В общи линии, да.
— Спомена ли нещо, насочващо за мястото, където може да се крие, или за бъдещия обект на нападение?
— Не, говореше предимно за електричеството, че причинявало рак и че никой не го било грижа.
Райм полюбопитства:
— Господин Уол, видяхте ли оръжието, с което ви заплаши? Има ли вероятност да е блъфирал?
Отново колебание. После:
— Да, успях да го зърна. Четирийсет и пети калибър, 1911 година. Стар военен модел.
— Докосна ли ви? Бихме могли да вземем проба от дрехите ви.
— Не, само с пистолета.
— Къде се случи това?
— На една улица до склад за автомобилни части „Би енд Ар“. Не си спомням точно, сър. Бях много изплашен.
— И това ли беше всичко? — попита Сакс. — Не ви ли зададе въпроси за разследването?
— Не, детектив. Мисля, че искаше единствено писмото му да стигне по-бързо до госпожица Джесън. Не би могъл да измисли по-бърз начин да й го предаде, освен да спре някой от служителите.
Райм нямаше повече въпроси. Погледна към Селито, но той поклати глава.
Те му благодариха и Уол излезе от кадър. Джесън отмести поглед встрани и кимна към някого, който беше влязъл в стаята. После се обърна отново към камерата.
— С Гари Ноубъл имаме среща с кмета. После имам насрочена пресконференция. Ще отправя лична молба към Галт. Мислите ли, че ще помогне?
Не, Райм не мислеше, че ще има някаква полза, но каза:
— Направете го, направете всичко възможно, ако не да го спрем, поне да забавим действията му.
На вратата се позвъни. Бяха Тъкър, Макданиъл и Хлапето.
Райм се изненада. Агентът сигурно знаеше, че предстои пресконференция, но бе пропуснал възможността да се появи на подиума и бе дошъл тук. Отстъпваше лаврите на Националната, за да му донесе лично писмото.
Рейтингът на федералния агент се придвижи отново нагоре.
След като изслуша всичко за Галт и неговия мотив, Макданиъл попита Пуласки:
— Не открихте ли в апартамента нещо за „Справедливост за…“ и Рахман?
— Не, нищо.
По лицето на агента се изписа разочарование, но той побърза да каже:
— Това не противоречи на теорията ни.
— Която е? — попита Райм.
— Обикновена терористична операция, използваща фронтмен, чиято цел съвпада с тяхната. Може дори да не се харесват взаимно, но се стремят към едно и също. За терористичната организация е важно, че хората й са напълно изолирани от отрицателния герой. И цялата комуникация между тях е…