Едноокия сметна, че от разстояние ще изглежда адски сплашващо. Гоблин пък реши, че враговете ми ще падат, умирайки от смях.
Господарката навлече също толкова отвратителен, нелеп шлем с огньове.
Седях на коня си и се чувствах глупаво. Хората ми бяха готови. Едноокия прати Жабока да следи врага. Помагачите на Господарката донесоха щитове, пики и мечове. Върху щитовете имаше мрачни символи, съответстващи на тези върху пиките. Тя каза:
— Измислих два изверга. Ако имаме късмет, ще им създадем имидж като на Покорени. Имената им са Създателя на вдовици и Отнемащия живот. Ти кой от двамата искаш да бъдеш?
Свалих визьора си.
— Създателя на вдовици.
Тя ме гледаше лошо около десет секунди, след което накара някой да ми додаде полагащия се щит. Помъкнах със себе си и обичайната си железария.
Жабока се появи от нищото.
— Приготви се, шефе. Готвят се да навлязат във водата.
— Добре. Кажи на останалите.
Погледнах надясно. После наляво. Всичко и всички бяха готови. Направих каквото можах. Сега се оставяхме в ръцете на боговете или челюстите на съдбата.
Жабешко лице се намираше сред мъглите долу, когато врагът навлезе във водата. След това импът изскочи отново. Аз дадох сигнала. Сто барабана забиха едновременно. Двамата с Господарката прекосихме хребета. Мисля, че направихме добро представяне. Откъм крепостта хората се развикаха и започнаха да ни сочат.
Аз извадих поверения ми от нея меч и им посочих да се върнат обратно. Те не ме послушаха. На тяхно място и аз не бих. Но си залагам главата, че се чувстваха много несигурно. Аз се спуснах надолу по склона и докоснах горящото си острие в ивицата въглища.
По хълма избухнаха пламъци. Изгаснаха след двадесетина секунди, но въглищата продължаваха да светят. Аз се отдръпнах бързо. Димът беше много гъст.
Жабокът отново се показа.
— Изсипват се през реката, шефе.
Все още не можех да ги видя през мъглите.
— Предай да спрат барабаните.
Моментална тишина. След това трополенето на войници в мъглата. И кашлянето, и проклятията им насред серните изпарения. Жабешко лице се върна. Аз го извиках.
— Кажи на Могаба да ги преведе през хребета. Искам ги в права линия.
И те дойдоха. Не посмях да се обърна, за да видя как се справят. Но те скоро ме задминаха. И поддържаха формацията.
Заеха позициите си по хребета между поточето до реката отляво и пътя, явяващ се връзка между легионите. Перфектно.
Врагът започна да излиза от мъглата. Бяха дезориентирани, кашляха шумно и псуваха. Изправиха се срещу бариерата от въглища и не знаеха какво да предприемат.
Вдигнах меча си.
Снарядите полетяха.
Изглеждаше сякаш крепостта е завладяна от чиста безсмислена паника. Вражеските капитани осъзнаха, че са се набутали в капан, но не знаеха какво да правят. Гонеха си опашките, викаха и не правеха нищо.
Войниците просто продължаваха да идват, без да подозират какво ги чака, преди да излязат от мъглата и да налетят на преградата от въглища.
Мъглата започна да се носи надолу по реката. Променливия не можеше да я задържа повече. Но и толкова малко се оказа достатъчно.
Все пак се намериха някакви компетентни сержанти и от другата страна. Започнаха да носят вода и да прокопават пътища през въглищата с лопати. Накараха хората си да заемат някаква разпокъсана позиция и да се прикриват от копия и стрели с щитовете си. Сигнализирах отново. Катапултите изстреляха товара си.
Отправяйки предизвикателство към вражеските стрели, Могаба и Очиба яздеха напред-назад пред хората си и ги насърчаваха да стоят на място и да запазят целостта на линията.
Сега ролята ми беше лоша. Не можех да направя нищо друго, освен да стоя там и да търпя вятъра в качеството си на символ.
Успяха да прокарат пътеки сред въглищата и нахлуха през тях. Мнозина умряха. Снарядите и катапултите се оттеглиха, но стрелите и копията продължиха да валят върху прииждащите откъм брода, вземайки ужасна цена за прекосяването му.
Все повече напрежение върху предната линия. Но легионите не се огънаха и дадоха най-доброто от себе си. Пък и техните дробове не бяха прогорени от серните изпарения.