Приближихме се достатъчно, за да видим суетнята по стените. А те наистина изглеждаха впечатляващо със своите поне петнадесет метра височина. Това, което никой не си бе направил труда да спомене, беше, че градът е построен върху могила, която издигаше стените с още толкова над равнината.
Това щеше да е много шибано.
Към нас прелетяха няколко стрели, но не ни достигнаха.
Финес. Хитрост. Измама. Само така можеш да минеш през тези стени, Знахар.
Неколцина от освободените затворници ми бяха приготвили карти. Имах добра представа за разположението на града.
Четири порти. Четири павирани пътя излизаха от центъра на компаса като спиците на колело. Кули и бойници пазеха всяка от портите. Още кули по стените за обстрелване на нападателите. Неприятно.
По стените настана тишина. С едно око гледаха нас, а с другото — ордата отзад, която продължаваше да се изсипва от хълмовете, чудейки се вероятно откъде се бяхме навъдили толкова много.
Изведнъж, южно от Стормгард, налетяхме на малка изненадка.
Там имаше военен лагер. При това много голям, построен на около четиристотин метра от града.
— Мамка му — казах и извиках на Мъргън.
Той не разбра. Вероятно нарочно, макар че никога няма да успея да го докажа. Подкара коня си в галоп и се хвърли към процепа между лагера и града.
И от двете страни заваляха стрели. Като по чудо нито една не нанесе вреда. Обърнах се назад, докато навлизахме в гърлото на прохода.
Малкият кретен Гоблин се беше изправил на седлото си. Наведен и със смъкнати панталони показваше на света какво мисли за Сенчестите и техните хора.
Естествено, тези момчета бяха против. Както се пее и в песните, небето буквално почерня от стрели.
Бях сигурен, че този път съдбата ще ни го върне. Но неизвестно как бяхме успели да стигнем достатъчно далеч. Бурята от стрели се изсипа зад гърба ни. Гоблин изрева подигравателно.
Това раздразни някой по-голям.
От нищото избликна мълния и удари пътя пред нас, прокопавайки в торфа димящ кратер. Мъргън го прескочи. Аз също, макар и стомахът ми да се катереше към гърлото. Очаквах следващият изстрел да изпържи някого в ботушите му.
Гоблин продължи да се приближава към Стормгард. От лагера се заизсипваха конници. Те не ме притесняваха. Щяхме да ги надбягаме. Опитах се да се концентрирам върху стената. Просто за в случай, че оцелеем.
Втора мълния прогори дъната на очите ми. Но и тя пропусна, макар и да мисля, че се отклони точно преди да удари.
Когато погледът ми се проясни, мернах гигантски вълк, който тичаше редом с нас отдясно, покривайки разстоянието с подскоци, които засрамваха дори нашите коне. Старата ми дружка Променливия. Точно навреме.
Още две мълнии пропуснаха. Градинарят щеше да издивее, като видеше колко чимове сме изскубнали от моравата му. Завършихме обиколката си и се обърнахме към лагера. Преследвачите ни се отказаха.
Докато слизаше от седлото, Могаба каза:
— Привлякохме огън. Сега знаем срещу какво сме изправени.
— Един от Господарите на сенките е там.
— В лагера може и да има още един — каза Господарката. — Почувствах нещо…
— Къде отиде Променливия? — Отново го нямаше. Всички вдигнаха рамене. — Надявах се да дойде и да ни информира за състоянието на нещата. Гоблин, това беше много глупава поза.
— Естествено. Накара ме да се чувствам четиридесет години по-млад.
— Ще ми се аз да се бях сетил — измърмори Едноокия.
— Е, вече знаят, че сме тук и че сме много лоши, но не виждам да бягат панически. Явно ще трябва да измислим как да им сритаме задниците.
— Сигурно възнамеряват да се бият извън стените — каза Могаба. — Иначе онова укрепление нямаше да е там.
— Да. — Разни неща се прескачаха из ума ми. Все едно съм роден с едничката цел да измислям стотици от тях. — Ще ги оставим сами тази нощ. Ще се разположим и ще чакаме битката на сутринта, но ще ги оставим те да дойдат. Къде са ми картите на града? Имам идея.
Говорихме часове наред, докато хаосът на все още оформящия се лагер бушуваше наоколо ни. След като падна здрач, изпратих неколцина да нагласят няколко номера и да поставят следи, по които легионите при настъплението си да се ориентират. После казах: