— Не трябва да се тревожим твърде много. Едва ли ще се бият с нас, освен ако не се приближим твърде близо до стените. Наспете се. Сутринта ще видим какво ще стане.
Много чифта очи ме погледнаха едновременно, след това в унисон се обърнаха към Господарката. Рояк усмивки премина като мимолетен вятър. После всички се изнизаха, прикривайки смеха си, и ни оставиха сами.
Кофата и момчетата му не се помайваха. Отидоха до хълмовете и отклониха един от напоителните канали, за да доставят вода в лагера. Аз го измислих. За да получи всеки човек поне по чаша вода, ни трябваха две хиляди и петстотин галона. Като прибавим и животните, ставаха три хиляди и петстотин. Но и хората, и животните имат нужда от повече от една чаша, за да са добре. Не знам какво количество вода преминаваше през канала, но малко от него се похаби.
Работната ръка също не остана без работа. Момчетата от Опал изкопаха няколко изкуствени басейна. Единият беше предвиден за къпане. В качеството си на големия лош шеф се прередих на опашката.
Все още мокър, отидох да видя дали Могаба е свършил всичко, което всъщност нямаше нужда да проверявам. Стражите заемаха постовете си. По барикадите имаше хора. Заповедите за нощта бяха раздадени. Едноокия изпращаше Жабешко лице на разузнавателни мисии, вместо да се скита напразно. Всичко, което беше необходимо.
Аз си нямах работа.
Това беше Нощта.
Накрая вече нямаше с какво да си губя времето и се върнах в палатката. Извадих картата си на Стормгард и я прегледах отново, после се захванах да дешифрирам Аналите. С времето им отделях по-малко време, отколкото ми харесва, но това е цената на командването. Може би Мъргън щеше да ме замести… Преведох три страници и си записах някои неща. Започнах да се успокоявам с мисълта, че тя все пак няма да дойде, но точно тогава Господарката влезе.
Тя също бе изкъпана. Косата й беше влажна. Призрачен аромат на лавандула или лилия се носеше около нея. Изглеждаше малко бледа и треперлива и не смееше да ме погледне в очите, не знаеше какво да прави или каже, след като веднъж е влязла. Закопча отвора на палатката.
Затворих книгата. После я прибрах в обкованото с мед ковчеже. Захлупих мастилницата и почистих писалката. И на мен не ми идваше нищо наум.
Цялата тази тривиална срамежливост беше глупава. Така си играехме и остарявахме вече цяла година. По дяволите. Бяхме големи хора. Достатъчно стар се чувствах да бъда дядо. Може би дори и някъде бях. А тя е преживяла достатъчно, за да бъде баба на всички ни.
Някой трябваше да хване бика за рогата. Не можеше да продължаваме така, всеки да чака другият да направи първата крачка.
Така че, защо не правеше нищо?
Ти си мъжът, Знахар.
Да де.
Загасих свещите, отидох и я хванах за ръката. През плата на палатката проникваше достатъчно светлина от лагерните огньове.
Първо трепереше като пленена мишка, но не й отне много време да стигне до фазата, от която няма връщане назад. И за първи път, мътните го взели, не се случи нещо, което да ни прекъсне.
Старият генерал изненада сам себе си. Но жената го изненада още повече.
Някъде по време на малките часове изтощеният голям генерал обеща:
— Утре вечер отново. Зад стените на Стормгард. Може би дори в леглото на Сянка на бурите.
Тя искаше да знае причините за това негово самочувствие. Докато времето напредваше, тя се разбуждаше и оживяваше все повече и повече. Но старецът заспа до нея.
39.
Стормгард (бивш Деджагор)
Дори аз мрънках за ранния час, в който вдигнах всички останали. Ядохме набързо, а моите доблестни командири се събраха в комплект, за да ме тормозят с въпроси за плановете ми. Един гарван стоеше на пилона срещу палатката ми и зяпаше с едно око към мен или може би Господарката. Копелето се хилеше похотливо, кълна се! Не ни ли стигаше това от останалите?
Чувствах се страхотно. На Господарката обаче сякаш й костваше повече усилия да се движи с обичайната си грация. И всички знаеха какво значи това, гадините недни.
— Не разбирам, Капитане — протестираше Могаба. — Защо не ни кажеш всичко?
— Каквото знам само аз, само аз мога да предам. Просто се съберете на местата, които ви указах, и им дайте възможност за битка. Ако приемат, ще видим какво ще стане. Ако не ни сритат задниците, тогава ще му мислим за нататък.
Устните на Могаба се стегнаха осъдително. Точно сега не ме харесваше много. Мислеше, че не му вярвам. Хвърли поглед към мястото, където Клетус и сбирщината му се опитваха да съберат лопати, кошници и торби, достатъчни за цялата армия. Бяха изпратили хиляда души да претърсят околните ферми за сечива, още кошници и кофи, а други шиеха торби от платнените покривала на каруците.