А се твърдеше, че Променливия бил в Берил през съдбовната нощ. За да използва облика на форвалака и да избие управляващото семейство, подсигурявайки лесното приобщаване на Берил към империята.
Дори и Едноокия да не бе отмъстил на когото трябва, времето за сълзи отдавна беше отминало. Променливия се числеше сред многобройните жертви от битката при Чар.
— Да, наистина мисля за него — признах. — Убих го в странноприемницата, Едноок. Сигурен съм, че го утрепах. И ако не се беше появил отново, изобщо нямаше да се усъмня, че е мъртъв.
— А съмнения за тези?
— За някои.
— Иска ти се да се промъкнеш по нощите и да изровиш някой от тях, нали?
— Да, но за какво? В гроба ще има труп и никой не би могъл да отрече или потвърди, че това е един от Покорените.
— Те бяха избити от други Покорени и членове на Кръга. Доста различно е от бездарен смотаняк като теб.
Подозирах, че не говори за талант в магията.
— Знам. Само това ме спасява от пълно вманиачаване по темата. Вярата, че тези, които евентуално са ги убили, наистина имаха силата да го направят.
Едноокия отново обърна поглед към мястото, където някога стоеше кръст с прикования към него форвалак. След малко потрепери и се върна в настоящето.
— Е, вече няма значение, нали? Беше много отдавна, ако не и много далеч. А „много далеч“ е място, където ще се окажем достатъчно бързо, ако някога се измъкнем от тая дупка.
Той придърпа смачканата си черна шапка напред, за да предпази очи от слънцето, и погледна към Кулата. Наблюдаваха ни.
— Защо иска да идва с нас? Все за това мисля. Каква полза има тя?
Едноокия ме погледна много странно. Бутна шапката обратно нагоре, сложи ръце на хълбоците си, поклати глава и след малко проговори:
— Знахар, понякога просто не мога да те разбера. Защо изобщо стоиш и я чакаш, вместо вече да ви разделят мили?
Добър въпрос — избягвах го всеки път, когато мислите ми се насочеха към него.
— Ами, аз я харесвам и мисля, че заслужава шанс за нормален живот. Всъщност е свястна. Наистина.
Мернах бегла усмивка, преди магьосникът да се обърне обратно към безименния гроб.
— Животът не би бил и наполовина толкова забавен, ако те нямаше теб, Знахар. Да те гледам колко си несръчен е почти обучение. Кога ще можем да се махнем? Мястото не ми допада особено.
— Нямам представа. Още няколко дни. Трябвало да се погрижи за някои неща…
— Каза го и предния…
Страхувам се, че станах малко остричък.
— Когато — тогава, няма да пропусна да те уведомя.
„Тогава“ сякаш никога нямаше да дойде. Дните отминаваха. Господарката не успяваше да се измъкне от паяжината на административния паяк.
После от всички провинции на империята започнаха да се стичат съобщения по повод едиктите, излезли от Кулата. Всички настояваха за незабавен отговор.
Вече две седмици стояхме затворени в това ужасно място.
— Искам да се махаме оттук, Знахар — настоя Едноокия. — Нервите ми не издържат вече това място.
— Виж, има неща, които тя трябва да свърши…
— Има неща, които ние трябва да свършим, поне според теб. Кой е казал, че нейните отговорности са с приоритет?
Гоблин също ми скочи. И с двата крака.
— Търпим твоето увлечение вече двадесет години, Знахар — преувеличи той. — Защото е забавно. Нещо, с което да те бъзикаме, когато стане скучно. Но не и с цената да бъда убит, абсо-мам-ка-ти-лютно ти го гарантирам! Пък ако ще да ни направи всичките фелдмаршали!
Озаптих внезапен пристъп на гняв. Доста усилия ми костваше, но Гоблин беше прав. Нито имах работа тук, нито беше честно да подлагам останалите на такъв риск. Колкото повече стояхме забутани в Кулата, толкова по-голяма ставаше опасността нещо да се разсмърди. Все по-трудно ни беше да се разбираме със стражите, които не можеха да понесат факта, че сме толкова близо до повелителката им, срещу която се борихме толкова много години.
— Ще потеглим утре сутрин — казах накрая. — Съжалявам. Бях избран да водя отряда, а не само себе си. Забравих го и ви моля да ми простите.
Хитрият стар Знахар. Гоблин и Едноокия изглеждаха порядъчно смутени. Позволих си мимолетна усмивка.
— Така че си пригответе багажите. Потегляме със зората.