— Кога?
— При първа възможност. Едноок, изпрати Жабока на разузнаване. Искам да знам какво прави онзи Сенчест. Ако ни наблюдава, пасуваме.
Раздвижихме се след час. Протече точно както се развиват тези операции в учебниците. Сякаш боговете го желаеха. След още един час всеки бивш затворник, когото не бяхме включили в легионите, се намираше в града. Достигнаха цитаделата и проникнаха вътре преди да се оформи каквото и да било опълчение.
Бесняха из Стормгард, игнорирайки дъжда и мълниите, изхвърляйки много омраза, вероятно основно в неправилни посоки.
Облечен в костюма си на Създателя на вдовици, влязох през портите петнадесетина минути след тълпата. Отнемащия живот яздеше до мен. Местните се разбягаха от пътя ни, макар и някои от тях сякаш да приветстваха освободителите си. По средата на пътя към цитаделата Господарката каза:
— Този път излъга и мен. Като каза, че тази нощ в Стормгард…
Един бурен порив на носения от вятъра дъжд заглуши думите й. Мълнии засвяткаха във внезапен свиреп двубой. По време на проблясъците мернах преминаващите наблизо две пантери, които иначе сигурно щях да пропусна. По гръбнака ми полазиха тръпки, които не бяха предизвикани от студа. На младини видях по-големия звяр в един друг град по време на битка.
Те също се движеха към цитаделата.
— Какво са намислили? — попитах. Самочувствието ми не беше стопроцентово. В тази буря нямаше гарвани. Осъзнах, че съм започнал да ги възприемам като символ на добър късмет.
— Не знам.
— По-добре да проверим. — Аз ускорих ход.
Около входа на цитаделата имаше много мъртъвци. Повечето бяха от моите работници. Вътре още ехтяха шумове от битка. Ухилени стражи ме поздравиха нескопосано.
— Къде е Господаря на сенките? — запитах ги.
— Чувам, че се е скрила в голямата кула. Нависоко. Хората й се бият като луди. Но тя не им помага.
Гръмотевиците и светкавиците полудяха за повече от минута. Мълнии поразяваха града. Да не би богът на гръмотевиците да се е смахнал? Без изобилния валеж щяха да избухнат пожари.
Съжалявах легионите, стоящи на пост навън. Може би Могаба щеше да ги вкара в крепостта на сухо.
Изведнъж, след страшния изблик, бурята замря до нормален порой, прорязван само от мимолетни светкавици.
Погледнах нагоре към кулата, извисяваща се над останалата част от цитаделата и — дежа вю — насред една по-ярка светкавица видях котешка фигура, прокрадваща се по стената й.
— Проклет да съм!
Гръмотевиците заглушиха приближаващите конници. Погледнах назад. Едноокия, Гоблин и Мъргън, който все още размахваше знамето на отряда. Едноокия зяпаше нагоре към кулата. Лицето му не бе приятна гледка.
И той си спомняше същото.
— Форвалака, Знахар.
— Променливия.
— Знам. Чудя се дали не е бил той и тогава.
— За какво говорите? — попита Господарката.
— Мъргън, нека поставим знамето така, че утре целият свят да го види, когато слънцето изгрее — казах вместо отговор.
— Добре.
Промъкнахме се в цитаделата, а Господарката се опитваше да разбере какво е преминало между мен и Едноокия. Изведнъж развих проблеми със слуха. Черният магьосник поведе. Изкачихме тъмните, хлъзгави от кръвта стълбища. Над нас битката вече не се чуваше.
Злокобно.
Последните бойци и от двете страни се намираха в помещение, намиращо се на няколко етажа от върха. До един мъртви.
— Тук е имало магия — измърмори Гоблин.
— Знам — отрони Едноокия.
Пълно съгласие между двамата. Поне веднъж.
Извадих меча си. Сега нито по него, нито по костюма ми имаше пламъци. Гоблин и Едноокия си имаха други грижи.
Намерихме Променливия и Господарката на сенките при парапета на кулата. Видоменителя беше в човешката си форма. Държеше Сенчестата под контрол. Тя представляваше дребно и невзрачно, облечено в черно нещо, почти невъзможно да го приемеш за истинска опасност. Нямаше и следа от спътницата на Променливия. Прошепнах на Гоблин:
— Един липсва. Стой нащрек.
— Ясно. — Той разбираше какво става. Никога не съм го виждал по-сериозен.
Променливия тръгна към Сенчестата. Тя нямаше накъде да отстъпи. Посочих на Господарката да застане от дясната му страна. Аз отидох отляво. Не съм сигурен какво точно правеше Едноокия.
Хвърлих поглед към лагера на юг от града. Докато се промъквахме из кулата, дъждът беше спрял. Лагерът ясно се виждаше на светлината на лагерните си огньове. Останах с впечатлението, че знаят, че тук нещо не е наред, но не мислят да проверяват точно какво.