Погледнах знамето на отряда, отново напоено с кръв, отново предизвикателно развято.
— Ти — и посочих към Едноокия. — Погрижи се за това. Освен ако не искаш още двама такива да ни преследват като Хромия навремето.
Той преглътна.
— Да…
— Господарке, обещах ти. Тази нощ в Стормгард. Нека намерим място.
Нещо с мен не беше наред. Чувствах се леко депресиран, смътно разочарован, отново жертва на пропуснат климакс, на куха победа. Защо? Две големи злини щяха да бъдат премахнати от лицето на земята. Късметът отново маршируваше сред редиците на отряда. Добавихме още невероятни победи към безкрайния си списък.
Намирахме се с двеста мили по-близо до целта си, отколкото имахме право да се надяваме. Нямаше явна причина да очакваме сериозни проблеми от войниците, набутани в онзи лагер на юг от града. Техният Господар на сенките бе ранен. По-голямата част от населението на Стормгард ни приемаше като освободители.
Тогава, от какво се притеснявах?
40.
Деджагор (бивш Стормгард)
Тази нощ в Стормгард.
Нощта в Стормгард се оказа невероятна, макар и леко помрачена от липсата на удовлетворение, която чувствах все по-силно. Доста след зазоряване още спях. Събуди ме ловджийски рог. Първото, което видях, отворил очи, бе огромния черен гарван, който ни зяпаше с Господарката. Метнах нещо по него.
Още един зов на рога. Запрепъвах се към прозореца. След това скочих към друг.
— Господарке! Събуди се! Имаме проблем!
Проблемът извираше от хълмовете на юг под формата на друга вражеска армия. Могаба вече раздаваше заповеди на легионите. Клетус и братята му тероризираха лагера от южната стена, но катапултите им не можеха да спрат бойната подготовка на онази тълпа. Хората от града се изсипваха от къщите си и се насочваха към стените да гледат.
Гарваните кръжаха навсякъде.
Господарката хвърли един поглед, изръмжа „Давай да се обличаме“ и започна да ми помага с костюма. Аз й върнах жеста.
— Това чудо започва да се вмирисва — казах, когато вече влязох в бронята.
— Може и да не ти се наложи да я носиш още дълго.
— А?
— Оная сбирщина, която се излива от хълмовете. Мисля, че Сенчестите са събрали всички, които са успели да въоръжат. Смажи ги и войната приключва.
— Разбира се. Без тримата Господари на сенките, които вероятно имат друго намерение.
Пристъпих към прозореца и заслоних очи. Стори ми се, че различавам черно петно да се рее сред войниците.
— Сега нямаме никой на наша страна. Може би не трябваше да избързвам толкова с Променливия.
— Постъпи правилно. Той изпълни замисъла си. Можеше дори да се присъедини към останалите срещу нас. С тях нямаше противоречия.
— Знаеше ли кои са те?
— Дори не подозирах. Честно. Не и допреди ден или два. Но тогава ми се струваше твърде нелепо, за да го споменавам.
— Давай да се захващаме.
Господарката ме целуна и това беше целувка с доста подтекст. Бяхме стигнали далеч… Тя постави шлема си и се превърна в мрачното и злокобно създание на име Отнемащия живот. Аз повторих същото, за да въплътя Създателя на вдовици. Изпадналите в ужас плъхове, обитаващи Стормгард (мислех си, че трябва да върнем старото име на града, когато се слегне прахта), се разбягваха пред нас, докато вървяхме по улиците.
Могаба ни посрещна. Водеше и конете ни. Качихме се по седлата.
— Колко зле изглежда? — попитах.
— Още не мога да преценя. След две големи битки и две победи бих казал, че ние сме по-добре закалената сила. Но те са ужасно много, а се съмнявам да имаш още хитрини в ръкава си.
— За това си прав. За мен нашествието е неочаквано. Ако онзи Сенчест използва силата си…
— Не го споменавай пред мъжете. Предупредени са, че може да се сблъскат с необичайни неща. Казано им е да не им обръщат внимание и да си вършат работата. Искаш ли отново да използваме слоновете?
— Ще се бием с всичко. Абсолютно всичко, с което разполагаме. Тази битка може да се окаже цялата война. Ако спечелим, завинаги ги премахваме от гърба на Талиос и си отваряме пътя на юг. Вече няма да разполагат с армия, с която да ни попречат.
Той изсумтя. Същото важеше и за нас.
Излязохме на бойното поле. След миг вече разпращах съобщения във всички посоки, повечето от които целяха да изровят работниците ми от града. Нуждаехме се от всеки меч.