Излязох към каретата със скромната надежда, че няма да умра от язва преди да сме се измъкнали от империята.
Изтрещяхме през улиците на града — аз, в моята желязна карета с черните жребци, и конната стража. Около копитата на конете и стоманените колела хвърчаха искри. Драматично, без съмнение, но пък да стоиш вътре в каретата беше като да си затворен в стоманена кутия, блъскана неуморно от ентусиазирани гиганти-вандали. Профучахме през портата на Градините, разритвайки по пътя си по-непохватните. Слязох по стълбичката, може би малко по-вдървено, отколкото ми се искаше, и с небрежен жест (изкопиран вероятно от някой принц, когото съм мернал някога) разкарах нападналите ме веднага слуги. След това влязох през набързо отворената порта.
Тръгнах директно към Стаята с Камелиите, надявайки се древните спомени да не ме подведат. Работещите в Градините джавкаха около мен. Игнорирах ги.
Пътят ми мина покрай малко езерце — толкова гладко и чисто, сякаш бе сребърно огледало. Заковах се на място с увиснало чене.
След банята и с изтънченото облекло наистина бях внушителен. Но това трудно обясняваше факта, че очите ми представляваха огнени кръгове, а устата — сякаш отвор на пещ.
— Тия двамата ще ги удуша в съня им — промърморих.
Дори по-лошо от огъня, сянката ми беше променена. Странно привидение, плътно прилепено за мен, което даваше да се разбере, че легатът е просто илюзия, създадена от нещо много по-тъмно.
Гръм да ги порази онези двама кретени и шегичките им!
Когато продължих пътя си, забелязах, че Градините са претъпкани, но тихи. Гостите до един ме наблюдаваха. Бях чул, че мястото вече не е чак толкова популярно, колкото преди.
Естествено, всички те бяха тук, за да ме видят. Новият генерал. Неизвестният легат, излязъл от тъмната Кула. Вълците искаха да опознаят тигъра. Трябваше да го очаквам, разбира се. Ескортът ни разполагаше с четири дни да разправя из града небивалици.
Вкарах в действие цялата арогантност, която можех да симулирам. А вътре в себе си се чувствах като хлапе със сценична треска.
Настаних се в Стаята с Камелиите, далеч от погледите на тълпата. Около мен танцуваха сенки. Един слуга дойде да се поинтересува от нуждите ми. Сервилността и подмазвачеството им бяха отвращаващи.
Една дребна и гнусна частица от мен обаче се наслаждаваше на всичко това. Дребничка наистина, но достатъчна, за да покаже защо някои хора се стремят толкова усилено към властта. Но не и аз, благодаря. Твърде съм мързелив. И освен това, боя се, ставам злощастна жертва на чувството си за отговорност. Сложиш ли ме да командвам, се опитвам да постигна точно това, за което е предвидена длъжността. Предполагам, че просто страдам от липса на истинската социопатия — нужна, за да станеш голям.
А как да изпълниш номера с различните гозби, когато си свикнал да посещаваш места, където или изяждаш всичко в паницата, или умираш от глад? С майсторлък, ето как. Възползвах се от това, че персоналът се страхуваше да не изям тях, ако ме ядосат. Разпитах за това и онова, използвайки лекарската интуиция за намеците и премълчаните неща, и скоро разбрах всичко. Изпратих ги в кухнята с указание да не бързат много, защото може да имам гост.
Не че наистина очаквах Господарката. Просто спазвах процедурата. Възнамерявах да изпълня ритуала на срещата, пък ако ще и без другата половина.
Останалите гости непрестанно си намираха повод да минат край входа, за да видят новодошлия. Прииска ми се да бях докарал и ескорта си.
Изведнъж нещо, сякаш далечна гръмотевица, изтрещя, последвана от удар с чук наблизо. Вълна от шепот премина през Градините, а после настана гробна тишина. След това и тя отстъпи на ритмичното потропване на стоманени подметки, кънтящи в унисон.
Не можех да повярвам. Дори докато ставах да я посрещна, пак не вярвах.
Пред входа се появиха стражи от Кулата, после спряха и се разделиха. Между тях изприпка Гоблин, наперен като барабанчик, макар че в действителност изглеждаше точно като създанието, отстъпило му името си, което е изпълзяло от някой особено огнен ад. Светеше. От него се излъчваше подобна на пламъци мъгла, която изчезваше няколко крачки по-назад. Пристъпи в Стаята и я разгледа критично, а на мен намигна. След това измарширува до стъпалата в далечния край и застана с лице навън.
Какво правеха, по дяволите? Дообогатяваха и без това претрупаната си шега?