— О! Добре. — После добавих: — Натъпках се до пръсване. Така угоен направо съм готов за набучване на шиш. Да излезем да се поразходим, а? Има ли достатъчно сигурно място, където да отидем?
— Вероятно познаваш Опал по-добре от мен, Знахар. Никога преди не съм идвала тук.
Предполагам, че изглеждах изненадан.
— Не мога да бъда навсякъде. По едно време бях твърде заета на север и на изток. После бях заета да умъртвявам съпруга си. После пък се заех да те ловя. Но никога не съм разполагала със свободно време за разходки из провинцията.
— Да благодарим на звездите.
— Извинявай?
— Възнамерявах да е комплимент. Колко младолика изглеждаш. Тя ме изгледа преценяващо.
— Няма да отговоря. Ще вземеш да го набуташ в Аналите си. Захилих се. Облачета дим пропълзяха между зъбите ми. Заклевам се, ще ги пипна ония двамата!
7.
Пушека и Жената
Уилоу беше на мнение, че човек веднага ще разпознае какъв е Пушека дори в многолюдна тълпа. Малък, сбръчкан и кльощав смотаняк, който изглеждаше така, сякаш някой се е опитал да го намаже с черна боя от орехови черупки, но е пропуснал някои места. По вътрешната страна на дланите му, едната ръка и половината лице имаше розови петна. Сякаш някой го е поразил с киселина, убила цвета навсякъде, където напръска.
Пушека всъщност не бе сторил нищичко на Уилоу. Все още. Но въпреки това Лебеда не го харесваше. Бесния Корди казваше, че още не си е изградил мнение. На Кинжала пък просто не му пукаше. Самият Уилоу прикриваше антипатията си заради онова, което всъщност Пушека представляваше, а и защото се мотаеше с Жената.
Тя също ги чакаше. Беше по-кафява от партньора си, а също и от останалата част на града, доколкото знаеше Уилоу. Имаше злобни черти, които правеха гледането към нея трудна задача. Средна на ръст по местните стандарти, тоест неособено висока по неговите. И нямаше да изпъква в каквато и да е среда, ако не беше държанието й в стил „Аз съм шефът“. Не се обличаше по-добре от старите жени по улиците. Черни врани, така ги наричаше Корди. Изцяло в черни одежди като старите селянки, които виждаха по пътя си през земите на Градовете на скъпоценните камъни.
Все още не бяха разкрили коя точно е Жената, но беше ясно, че е важна. Имаше връзки в двореца на Прабриндраха — на самия връх. Пушека работеше за нея. Продавачките на риба нямат наемни магьосници под ръка. И двамата се държаха като по служба и се опитваха да го прикриват. Сякаш не знаеха как да бъдат обикновени хора.
Мястото, където се срещаха, беше нечия къща. Някой важен, но Уилоу още не беше разгадал кой. Класовите различия и йерархията в Талиос бяха напълно нелогични. Религията извращаваше всичко.
Той влезе в стаята, където вече ги очакваха, и се настани на един стол. Искаше да им покаже, че не е някое хлапе, което могат просто да привикват, когато им скимне. Корди и Кинжала бяха доста по-предпазливи. Корди направи гримаса, когато Уилоу без предисловие изтърси:
— И така, Кинжала казва, че сте искали да се оплачете от кошмарите на Пушека. Наркотични видения може би?
— Чудесно знаете с какво ни интересувате, господин… Лебед — отговори Жената. — В Талиос от векове цари мир и сме забравили изкуството на войната. Не ни е било необходимо. Съседите ни бяха също толкова разтърсени от преминаването…
— Тя говори ли Талиански? — прекъсна я Уилоу, обръщайки се към Пушека.
— Както желаете, господин Лебед. — Стори му се, че съзира пакостнически светлинки в очите й. — Когато Свободните братства са минали през териториите ни, са ни наритали толкова здраво, че в продължение на триста години всеки, който дори погледне меч, толкова издивява от страх, че си повръща червата.
— Да — захили се Уилоу. — Правилно. Можем да разговаряме значи. Какво искате?
— Искаме помощ, господин Лебед.
Уилоу започна да разсъждава гласно:
— Да видим. Според това, което чувам, преди около седемдесет и пет-стотина години хората тук най-накрая са започнали да играят военни игри. Стрелба с лък и подобни. Но никога човек срещу човек. И тогава изведнъж идват Господарите на сенките, за да завземат Трагевек и Киалун. После променят имената съответно на Светлосянка и Сенчестия затвор.
— Киалун означава „Сенчеста Порта“ — отвърна Пушека. Гласът му бе същият като кожата — неравен и чудат. Изпълнен с пискливи звуци, които караха Уилоу да изтръпва. — Така че не са променили кой знае какво. Да. Дойдоха. И точно както Кина от легендата освободиха поквареното знание. А в случая — как се прави война.