Иска се известен талант черен човек да стане зелен. Едноокия го притежаваше.
Заплахата проработи. Дори опази Гоблин от проблеми.
Без да се придържам към последователността, тук ще отбележа четиримата нови членове на отряда. Това са Блясъка, Кофата (не питайте защо, човекът си дойде с името), Червения Руди и Свещаря, който също си носеше прякора отпреди. Историята как се е сдобил с него е доста дълга, но не и много смислена, нито пък особено интересна, така че няма да ви занимавам с нея. Като всички новобранци, те си мълчаха през повечето време и не се пречкаха, пращахме ги на разузнаване и ги учехме за какво всъщност се „борим“. Лейтенант Мъргън беше много щастлив да има около себе си някой нисшестоящ.
9.
През Морето на страданията
Черните ни железни карети фучаха по улиците на Опал, изпълвайки зората със страх и грохот. Гоблин направо беше надминал себе си. Сега Черните жребци издишаха огън и дим, а от чаткащите им копита искряха пламъци, които гаснеха доста след отминаването ни. Гражданите стояха под прикритие.
Едноокия лежеше разплут до мен, завързан с предпазни ленти. Господарката седеше срещу нас със скръстени в скута ръце. Клатушкането на каретата не я безпокоеше изобщо.
Двата впряга се разделиха. Нейният потегли към северната порта и оттам — към Кулата. Целият град, надявахме се, вярваше, че тя се намира именно в тази карета. По-късно впрягът щеше да изчезне нейде из необитаваните равнини по пътя. Кочияшите — стабилно подкупени — трябваше да се отправят на запад и да започнат нов живот сред далечните градове на океанския бряг. Надявахме се следата отдавна да е изстинала, преди някой дори да помисли да се тревожи.
Господарката носеше дрехи, с които изглеждаше като куртизанка — моментната прищявка на легата.
Всъщност това беше постоянната й роля за пред хората. Каретата се пръскаше по шевовете от вещите й, а Едноокия ми докладва, че голяма част вече пътува към кораба с друг впряг.
Споменатият Едноок беше полузаспал, защото го дрогирахме. Изправен пред перспективата за морско пътешествие, го беше хванало шубето. Винаги така става. Обаче като добър познавач на стария си най-добър враг, Гоблин се беше подготвил. Конска доза успокоително в сутрешното бренди на Едноокия свършиха работа.
Трополяхме през събуждащите се улици към бреговата линия, хвърляйки в смут тепърва пристигащите пристанищни хамали. Насочихме се към флотския док и самия му край, където се изкатерихме по широк мост, водещ към кораба. Копитата зачаткаха по дъските на палубата. Най-накрая спряхме.
Слязох от каретата. Капитанът ме посрещна с подобаващото на ранга ми уважение и достойнство. След това ме изгледа свирепо заради изпотрошената палуба. Огледах се. Четирите нови попълнения бяха тук. Кимнах им. Капитанът изкрещя. Екипажът се защура наоколо. Част от моряците се хвърлиха да помагат за разтоварването на багажа. На върха на мачтата забелязах гарван.
С помощта на малки влекачи, управлявани от осъдени гребци, „Тъмните Криле“ се измъкна от кея. Собствените гребла на кораба бяха изкарани. Барабаните започнаха да отмерват ритъм. Носът се насочи към открито море. След час вече бяхме доста напред по канала, носейки се с отлива. Попътен бриз издуваше платната ни. Самият кораб изглеждаше непроменен от пътуването ни на север, въпреки че Господарката собственоръчно унищожи Ловеца на души скоро след битката при Чар.
Гарванът си стоеше на мачтата…
Беше най-добрият сезон за плаване през Морето на страданията. Дори Едноокия призна, че пътуването е бързо и лесно поносимо. На третата сутрин видяхме светлините на Берил и влязохме в пристанището със следобедния прилив.
Пристигането на „Тъмните Криле“ оказа цялото очаквано въздействие, от което се страхувах.
Миналия път, когато това чудовище пусна котва в Берил, последният свободен „доморасъл“ тиранин на града умря в ръцете на чудовище от приказките. Наследникът му, избран от Ловеца на души, беше марионетка на империята, а неговите наследници — имперски губернатори.
Местните имперски функционери се завтекоха от всички страни, докато корабът се наместваше до кея. Гоблин ги наричаше „термити“. „Събирачи на данъци и дребни чиновници. Малки нещица, които живеят под камъните и се крият от светлината на честната работа“.