— Наистина, прекрасно място за тяхната гибел.
11.
Поход към вчерашния ден
В началото имената бяха ехо от детските ми години. Кейл. Фратер Грей. Уийкс. На места отрядът беше служил, а срещу други бе воювал. Светът се променяше и ставаше по-топъл, а градовете — по-разпръснати. Имената им избледняваха до легенди и спомени от Аналите. Тайър. Раксъл. Слайт. Наб и Нод. Преминахме отвъд картите, които познавах, през градове, споменавани единствено в Аналите, където само Едноокия е пребивавал. Борос. Териес. Вийдж. Ха-Джа.
Продължавахме право на юг и все още бяхме само в началото на дългото си пътешествие. Гарваните ни следваха. По пътя събрахме още четири нови попълнения — професионални пазачи на кервани, произхождащи от номадско племе, наречено Рои. Бяха дезертирали, за да се присъединят към нас. Започнах да оформям отряд за Мъргън. Той не беше въодушевен от идеята. Харесваше му да бъде носител на знамето, а и се надяваше да поеме Аналите от мен, защото аз имах страшно много работа като Капитан и лекар на отряда. Не смеех да го обезкуражавам, защото единствената ми друга възможност беше Едноокия. А той не ми се връзваше с писането на хроники.
Още по на юг, а дори не бяхме достигнали родното място на Едноокия — джунглите на Д’лок-Алок.
Магьосникът се кълнеше, че никога през живота си извън Черния отряд не е чувал името Катовар. Трябва да се намира далеч отвъд екватора.
Но плътта си има предели.
Дългите мили път не бяха леки. Черната желязна карета и тази на Господарката привличаха вниманието на бандити и лордове, а също и на лордове-бандити. През повечето време Гоблин и Едноокия ни прокарваха път с измама. Иначе се справяхме с малки дози правилно насочен ужас. Ако тия двамата са научили нещо през всичките си години в отряда, то това е умението да правят представление. Когато създадат илюзия, можеш да усетиш лошия й дъх от седемдесет стъпки.
Иска ми се да не хабяха толкова много енергия един срещу друг.
Реших да спрем за няколко дни. Трябваше да си възстановим жизнерадостния вид.
— Малко по-надолу по пътя има едно място, наречено Храмът на Пътника — каза Едноокия. — Подслоняват странници. Правят го вече две хиляди години. Мястото е подходящо да си отдъхнем и да направим някои проучвания.
— Проучвания?
— Разказите на пътешественици създават доста внушителна библиотека за две хиляди години, Знахар. А историите са единственото заплащане, което монасите искат.
Беше ме хванал в капан. Изхили се доволно. Старият мошеник ме познаваше твърде добре. Нищо друго не би могло да затвърди толкова силно желанието ми да стигна до Катовар.
Казах на останалите. След това се върнах при Едноокия.
— Това означава, че ще свършиш малко честна работа.
— Каква?
— Кой, мислиш, ще превежда?
Той изстена и подбели очи.
— Кога ще се науча да си държа проклетата уста затворена?
Храмът представляваше леко укрепен манастир, разположен на нисък хълм. На светлината на късното следобедно слънце изглеждаше златен. Гората отвъд и полята пред него бяха толкова наситено зелени, колкото никога през живота си не съм виждал. Мястото наистина изглеждаше подходящо за отмора.
Когато влязохме, ни заля вълна от мир и спокойствие. Усещане за „дойдох си у дома“. Погледнах Господарката. Видях собствените си чувства, сияещи по лицето й и това стопли сърцето ми.
На втория ден от престоя ни казах на Господарката, че бих могъл да се пенсионирам тук. След първата си баня от месеци насам вървяхме през градина, в която никога не се случваше нещо по-сериозно от кавгите на врабчетата.
Тя се усмихна мило и ми достави удоволствието да не споделя отношението си към болните фантазии.
Тук имаше всичко, което мислех, че искам. Спокойствие. Тишина. Изолация от нещастията, ширещи се по света. Цел. И предизвикателства пред историческите ми търсения и желанието да знам какво е било преди.
Но най-вече предлагаше защита срещу отговорностите ми. Всяко ново попълнение към отряда сякаш удвояваше товара ми и тревогите да бъдат нахранени, здрави и в безопасност.
— Гарвани — промърморих.
— Моля?
— Където и да отидем, винаги има гарвани. Започнах да ги забелязвам през последните няколко месеца. Но наистина са навсякъде, където попаднем. И не мога да се отърся от чувството, че ни гледат.