Тълпата се изсипа при мен, а Гоблин и Едноокия бяха шумни както винаги.
— Какво има?
— Вижте там.
Те погледнаха. Гоблин изсумтя.
— Е, и?
— „Е, и“? Какво искаш да кажеш с това „е, и“?
— Кое му е толкова интересното на старо дърво и ято птици?
Обърнах се рязко. По дяволите! Дънер… но докато го зяпах, за момент нещо примигна и отново видях черната фигура.
— Знахар? — Господарката все още ми беше бясна, но въпреки това се тревожеше.
— Нищо. Очите ми играеха номера. Сигурен бях, че проклетото нещо, се движи. Забравете.
Приеха думата ми на доверие и се разпръснаха да вършат каквото бяха изоставили. Наблюдавах ги как се разотиват и за миг се усъмних в собствените си сетива.
После погледнах отново.
Гарваните бяха цяло ято и се носеха надалеч с изключение на два.
Които летяха право към мен.
А дървото се движеше около хълма, сякаш възнамеряваше да заобиколи целия манастир.
Промърморих си нещо, но това сякаш не оправи нещата.
Опитах се да дам на храма още няколко дни, за да използва магията на спокойствието си върху мен, но следващите сто и петдесет години от пътуването ни бумтяха в главата ми. Вече не го чувствах като почивка. Бях твърде напрегнат, за да стоя на едно място. Обявих намерението си пред останалите и никой не протестира. Само съгласия и може би малко облекчение.
Облекчение от какво?
Излязох за момент от уединението на вътрешния си свят, където напоследък прекарвах повечето си свободно време, наглеждайки старата мебелировка. Не бях обръщал много внимание на останалите.
Те също изглеждаха неспокойни.
Нещо витаеше във въздуха. Нещо, което нашепваше на всички ни, че е време да потеглим отново. Дори монасите сякаш нямаха търпение да ни изгонят. Странно.
Хората, които искат да оцелеят във войниклъка, се научават да слушат такива усещания, дори когато привидно нямат никакъв смисъл. Когато чувстваш, че трябва да потеглиш, потегляш. Останеш ли на място и те сгазят, няма смисъл да се оплакваш.
12.
Мъхнатите хълмове
За да стигнем до джунглата на Едноокия, трябваше да прекосим няколко мили гора, а след това да изкачим поредица особено странни хълмове. Бяха съвсем кръгли, доста стръмни, макар и не особено високи, и абсолютно лишени от дървета. Покриваше ги къса кафява трева, която лесно се запалваше, затова и много от тях носеха черни белези от стари пожари. Отдалеч изглеждаха като стадо гигантски жълтеникавокафяви прегърбени зверове, които спяха зимен сън.
Бях доста напрегнат. Образът на спящия звяр ме тормозеше. Непрекъснато очаквах хълмовете да се събудят и да ни изтърсят от себе си. Прихванах Едноокия.
— Има ли нещо странно около тези хълмове, което съвсем случайно умишлено си пропуснал да ми кажеш?
Той ме изгледа странно.
— Не. Въпреки че неуките ги смятат за погребални могили от времето, когато гигантите бродели по света. Но те не са гробове. Просто хълмове. Само пръст и камъни.
— Тогава защо от тях ме побиват тръпки?
Той се обърна назад към пътя, по който бяхме дошли. Изглеждаше объркан.
— Не е от хълмовете, Знахар. Нещо назад по пътя. Аз също го усещам — все едно току-що сме избегнали хвърчаща стрела.
Не го разпитвах повече. Ако знаеше нещо, щеше да ми каже.
Докато денят напредваше, осъзнах, че останалите са също толкова изнервени, колкото и аз. Притесненията по въпроса донесоха точно толкова полза, колкото обичайно помагат.
На следващата сутрин се натъкнахме на двама сбръчкани стари мъже от расата на Едноокия. И двамата изглеждаха над стогодишни. Единият непрекъснато кашляше и се давеше, сякаш всеки момент ще хвърли топа. Гоблин изграчи:
— Сигурно са незаконни внуци на стария Гущер.
Наистина имаше прилика. Предполагам, че би трябвало да се очаква. Просто твърде много бяхме свикнали с уникалния външен вид на Едноокия.
Старият магьосник се намръщи на колегата си.
— Продължавай в същия дух, гъбо, и ще ходиш на пазар с костенурките.
Това пък какво, по дяволите, трябваше да значи? Някакъв особен пазарен жаргон? Но пък Гоблин изглежда не вдяваше повече от останалите.