Доста по-късно, измъчван от въпроса какво, по дяволите, правим в тази чужда земя и от отговора, че просто нямам какво друго да сторя и къде другаде да отида, аз реших да изоставя спалния чувал и топлината на лагерния огън. Насочих се към един от заобикалящите ни хълмове със смътната идея да го изкатеря, за да виждам по-добре звездите.
Хриптящия, който бе на пост, ме изгледа странно и след момент се ухили широко. В тъмнината видях липсващите му зъби. После изплю някакъв кафяв сок върху въглените. Чух го да кашля още преди да съм прехвърлил средата на хълма.
Нещо с дробовете, реших.
Луната скоро щеше да изгрее. Кръгла и ярка. Избрах си място и седнах, загледан в хоризонта, чакайки дебелия оранжев глобус да се изтърколи откъм ръба на света. Лек влажен бриз разроши косата ми. Беше толкова мирно и тихо, че чак болеше.
— И ти ли не можеш да заспиш?
Обърнах се рязко.
Тя бе просто черно петно на десетина крачки от мен. Ако изобщо я бях забелязал на идване, сигурно съм я взел за камък. Приближих се. Беше седнала, с ръце, обвити около коленете й. Гледаше втренчено на север.
— Седни.
Така и направих.
— В какво си се загледала толкова съсредоточено?
— Жътваря. Стрелеца. Корабът на Варго.
И без съмнение вчерашния ден.
Това бяха съзвездия. Аз също ги виждах. От мястото, където стояхме, изглеждаха много ниско, почти на едно ниво с хоризонта. По това време на годината горе на север биха били доста високо в небето. Това, което имаше предвид, започна да прониква в съзнанието ми.
Бяхме извървели наистина адски дълъг път. И ни оставаше не по-малко.
— Плаши ме, когато си го помисля — каза тя. — Доста ходене е.
Така си беше.
Луната се изкатери в небето, чудовищно голяма и яркочервена.
— Уау — прошепна Господарката и стисна ръката ми в своята. Усетих, че трепери, затова след малко се престраших и я прегърнах. Тя облегна глава на рамото ми.
Добрата стара луна ни омайваше с магията си. Дъртото копеле си го умее.
Сега знаех какво е накарало Хриптящия да се разхили.
Моментът изглеждаше подходящ. Обърнах глава… и устните й вече бяха там, за да посрещнат моите. Когато ме целуна, забравих коя и какво е била някога. Ръцете й ме обгърнаха и ме притеглиха надолу.
Тя потрепери в прегръдката ми като мишка в капан.
— Какво има? — прошепнах.
— Шшшт — отвърна ми тя и това беше най-хубавото нещо, което можеше да каже. Но не успя да спре дотам. Трябваше да добави: — Аз никога… никога не съм…
Мамка му. Определено знаеше как да разсее един мъж и да издигне хиляда прегради в главата му.
Луната продължи възхода си по небето. Ние се отпуснахме в прегръдките си. Някак си парцалите помежду ни се оказаха по-малко.
Изведнъж тя замръзна. Мъглата се разнесе от погледа й. Вдигна глава и внезапно пребледняла насочи поглед зад гърба ми.
Ако някой от тия клоуни се бе промъкнал да зяпа, щях да му строша капачките на коленете. Обърнах се.
Нямаше никой. Тя гледаше блясъка на буря, бушуваща някъде надалеч.
— Светкавици — казах аз.
— Мислиш ли? Не ми изглеждат по-далеч от храма. През целия път насам не забелязахме да се задава буря.
Назъбени мълнии се сипеха от небето като копия.
Усещането за опасност, което бях обсъждал с Едноокия, се засили.
— Не съм сигурна, Знахар. — Тя започна да събира дрехите си. — Тук нещо ми изглежда познато.
Последвах примера й с облекчение. Не съм сигурен, че щях да успея да завърша започнатото. Сега бях разсеян.
— Мисля, че ще е по-добре да продължим друг път — каза тя, все още загледана в далечните светкавици. — Това е… много разсейващо.
Върнахме се в лагера, където заварихме всички останали будни и напълно незаинтересовани от факта, че сме били навън сами. От ниското гледката не беше толкова ясна, но светлините пак се виждаха. И не спираха.
— Там има магия, Знахар — каза Едноокия.
Гоблин кимна.
— Тежка артилерия. Можеш да усетиш силата дори оттук.
— Колко далеч е? — попитах ги.
— На около два дни разстояние. Близо до мястото, където спряхме.
Потреперих.
— Можете ли да ми кажете какво е?
Гоблин не продума. Едноокия поклати глава.