— Само мога да ти кажа, че се радвам, че съм тук, а не там.
Съгласих се безмълвно, въпреки че не разбирах какво става.
Мъргън пребледня. После посочи над книгата, която четеше досега, а в момента държеше като някой защитен фетиш.
— Видяхте ли това?!
Гледах Господарката и в главата ми се носеха мрачни мисли за късмета. Другите можеха да се притесняват за магията, вихреща се на север, но аз си имах собствени проблеми.
— Кое? — измърморих, защото знаех, че иска отговор.
— Изглеждаше като гигантска птица. Искам да кажа, като че ли размахът на крилата й достигаше няколко мили. И през нея можеше да се гледа.
Вдигнах очи нагоре. Гоблин кимна — и той я беше видял. Обърнах поглед на север. Мълниите бяха престанали, но там някъде вероятно горяха много свирепи пожари.
— Едноок. Твоите нови приятелчета имат ли някаква идея какво става?
Дребният черен човек поклати глава. Беше придърпал периферията на шапката си напред, ограничавайки зрителното си поле. Каквото и да ставаше на север, го беше разтърсило силно. Според собственото му скромно мнение той е най-великият магьосник, излязъл от тази част на света. С евентуалното изключение на мъртвия му брат Тъпана. Каквото и да бе онова нещо обаче, изглеждаше чуждо. Не принадлежеше на неговия свят.
— Времената се променят — предположих аз.
— Не и тук. А и да беше така, тия двамцата щяха да знаят.
Хриптящия закима в съгласие, въпреки че едва ли разбираше и думичка от казаното. Закашля се и отново изплю порция кафяв сок в огъня.
Чувствах, че ще се забавлявам с него също толкова, колкото и с Едноокия.
— Каква е тая гадост, която дъвче непрекъснато? Отвратително е!
— Куат — отвърна магьосникът. — Слаб наркотик. Не помага за болката в дробовете му, но пък докато го дъвче, не му пука особено за нея. — Каза го лековато, но явно беше сериозен.
Кимнах, но не се чувствах по-добре. Погледнах настрани.
— Навън положението май утихна.
Никой не продума.
— Всички сме будни — казах накрая. — Събирайте си багажа. Потегляме веднага, щом се развидели достатъчно, за да вървим.
Никой не се опита да спори. Хриптящия кимна и се изплю. Гоблин изсумтя и започна да си прибира нещата. Другите последваха примера му, а Мъргън грижливо скъта книгата си. Това ми допадна. Може би от момчето щеше да излезе читав Архивар. Всички продължавахме да хвърляме по някой поглед на север, предполагайки, че нервността ни ще остане незабелязана.
Когато не зяпах натам или не мятах притеснени погледи към Господарката, се опитах да преценя реакциите на по-новите хора в отряда. Още не се бяхме сблъскали директно с магия, но отрядът винаги се натъква на нея. А новаците не изглеждаха по-притеснени от ветераните.
Поглед към Господарката. Чудех се дали това, което от една страна изглеждаше неизбежно, а от друга — обречено, ще спре да искри като нажежен въглен между нас. Докато това продължаваше, приятелството ни щеше да е изложено на риск. По дяволите. Харесвам си я като приятел.
Едва ли има нещо по-нелогично, ирационално, сляпо и откровено глупаво на вид от мъж, който сам се навива във вманиачено встрастяване.
Жените не изглеждат толкова глупави. От тях се очаква да бъдат слаби. Но също и да се превръщат в бесни кучки, когато ги хванеш натясно.
13.
Последната свободна нощ на Уилоу
Уилоу, Бесния Корди и Кинжала все още имаха таверната си. Основно защото разполагаха с подкрепата на Прабриндрах Драх. Бизнесът обаче не вървеше. Свещениците разбраха, че не могат да контролират чужденците, затова ги обявиха извън закона. А много от жителите на града слушаха това, което гадовете кажат.
— Показва колко мозък имат хората в главите си — каза Кинжала. — Ако мислеха с тях, вместо да ги използват само за хранопровод, щяха да завлекат свещениците до реката и да ги потопят поне за час, да им напомнят, че не са просто мравки-работници.
— Човече, ти трябва да си най-киселото същество, което познавам — отвърна Уилоу. — Сигурен съм, че ако не те бяхме спасили, крокодилите щяха да те повърнат. А и си твърде гранясал за ядене.
Кинжала просто се усмихна и влезе в задната стая.
Лебеда се обърна към Корди:
— Смяташ ли, че хората, които са го хвърлили при ония твари, са били свещеници?
— Аха.
— Тази нощ е спокойно. Поне веднъж.