— Аха.
— Денят е утре.
Уилоу отпи сериозна глътка. Бирата на Корди ставаше все по-добра. После рязко стана и тресна с празната халба по бара. Каза на Талиански:
— Ние, които ще умрем, те поздравяваме. Пийте и се веселете, деца. Защото утре и така нататък, и така нататък. Заведението черпи.
След това седна обратно.
— Знаеш как да разведриш обстановката, признавам ти го — промърмори Корди.
— Да не би да мислиш, че има нещо, заради което да сме ведри? Те ще прецакат всичко. Знаеш, че така ще стане. Всичките тези свещеници. Отдаде ли ми се шанс, при първа възможност случайно ще пропусна да се върна оттам.
Корди кимна и си замълча. Уилоу Лебеда беше от онези, които лаят много, но не хапят.
Той изръмжа:
— Нагоре по реката, ако всичко сработи. Казвам ти нещо, приятел, ако тия два крака тръгнат в оная посока, нищо няма да може да ги спре.
— Да, да.
— Не ми вярваш, нали?
— Вярвам на всичко, което ми кажеш, Уилоу. Ако не беше така, щях ли да съм тук, затънал до врата в перли, рубини и златни дублони.
— Човече, какво очакваш от някакво забутано място, за което никой никога не е чувал, на шест хиляди мили от края на всяка карта, която някой някога е виждал?
Кинжала се върна.
— Нервите ли ви хванаха, момчета?
— Нерви? Какви нерви? Когато са правили Уилоу Лебеда, не са слагали нерви.
14.
През Д’лок-Алок
Потеглихме още при първия намек за светлина. Пътеката се спускаше равномерно надолу и само на няколко пъти имахме проблеми с двете карети. По обяд достигнахме първите дървета. Час по-късно една част от групичката ни беше натоварена на широк сал. Преди залез вече се намирахме в джунглите на Д’лок-Алок, където само около десет хиляди вида буболечки ентусиазирано се заеха да ни тормозят. Нещо по-лошо от непрестанното им жужене обаче беше Едноокия, който внезапно започна да ни залива с възхвала и истории за родната си земя.
Още от първите ми дни в отряда се опитвах да изкопча подробности за произхода и родината му. Всеки дребен детайл трябваше да се изстиска. Сега получавах цялата информация, за която човек може да мечтае, с изключение на дреболийката, а за какво им е било на двамата с брат му да напускат такъв рай.
От мястото, където стоях, мачкайки накацалите ме насекоми, отговорът изглеждаше съвсем очевиден. Само лудите и глупаците биха се подложили на това непрестанно мъчение.
А аз кое от двете бях?
Въпреки че имаше маршрути през дърветата, бродихме почти два месеца из дебрите на Д’лок-Алок. Същинският проблем идваше от самата джунгла. Беше огромна, а прекарването на каретите през нея се оказа, как да се изразя по-меко, трудност. Но и местните ме спъваха.
Не че се държаха враждебно. Твърде много от обратното всъщност. Обичаите им бяха много по-свободни от нашите северняшки. Тези загладени, възхитителни, малки кафяви красавици никога не бяха виждали нещо подобно на Мъргън, Мускуса, Хагоп и техните момчета. Всяка една искаше да опита тръпката от непознатото. А моите хора бяха, така да се каже, отзивчиви.
Дори Гоблин изваждаше късмет достатъчно често, че да държи непрекъснато жабешката си усмивка разпъната на лицето.
Бедният злочест стар въздържател Знахаря се постави категорично от страната на публиката, копнеейки да може да си изтръгне сърцето.
Така и никога не овладях умението да забравям по-сериозните си ангажименти и да се забавлявам неангажиращо.
Поведението ми не получи директен коментар — понякога момчетата успяват да проявят тактичност, — но забелязах достатъчно странни погледи, за да разбера какво си мислят. А това, че те си мислят разни неща, накара и мен да се замисля. Когато се самоанализирам, мога да стана твърде мрачен, за да ме бива за компания. А пък когато съзнавам, че ме наблюдават, започвам да се срамувам и се затварям в себе си до степен да не правя нищо, дори и да ми се налага.
Така че си стоях със скръстени ръце, депресирайки се целеустремено от страх, че нещо важно ми се изплъзва, а аз съм категорично неспособен да направя каквото и да било по въпроса.
Навремето животът определено не беше толкова сложен.
Настроението ми малко се подобри, когато изкатерихме поредния покрит със зеленина и гъмжащ от насекоми склон и изведнъж излязохме от джунглата, за да се озовем сред саваната на високо плато.
В този момент ми направи впечатление един интересен факт. По време на престоя си в Д’лок-Алок не бяхме привлекли нито едно ново попълнение в отряда. Това говореше много за мира, царящ между хората и обкръжението им тук. А също за Едноокия и неговия отдавна загубен рай.